— Името му е Ейвъри Блекторн — обърна се Джес Маккафърти към Хен. — Отседнал е на две мили извън града.
— Навърта ли се наоколо?
— Не повече отколкото му е необходимо заради работата.
Това не накара Хен да се чувства по-добре. Не виждаше защо един Блекторн ще се намира наблизо, освен заради Адам. Но едва ли ще се опита да го отвлече. Вече бе имал достатъчно случаи да го направи. Какво иска тогава?
— Виждал ли си го да обикаля около Адам? — попита той.
— Не, пък и защо ще го прави? Това хлапе е пъргаво като дива котка.
— Ще разбереш ли, когато си тръгне?
— Разбира се, нали трябва да дойде да си вземе конете.
— Кажи ми кога ще е тук следващия път. Искам да го видя.
Глава шестнадесета
Лаура изкачи стъпалата пред къщата на семейство Нортън, но въпреки твърдото си решение да го направи, не се реши да почука веднага. Чувстваше се много объркана от мисълта за това посещение.
Пристигането на Хен Рандолф в Сикамор Флетс я навира да осъзнае, че й е омръзнало да бъде вечно сама като отшелник, никога да не се смее, да няма приятели и никой да не я кани на събиране. Вече не искаше да е сама срещу целия свят. Едва ли нещо я свързваше със семейство Нортън, но реши да приеме предложението на Миранда Трескот да станат приятели.
Вдигна ръка и почука.
Видът на грубите й, напукани и зачервени ръце възкреси чувството й за малоценност. Скри ги в гънките на роклята си. Но това само я наведе на тъжната мисъл, че е прекалено бедно облечена. Роклята беше стара, същата, която бе ушила през първата седмица на брака си с Карлин, когато той все още я харесваше достатъчно, за да й даде малко пари. Вече не й беше съвсем по мярка, формите й бяха станали по-женствени.
Миранда отвори вратата.
— Страхувах се, че няма да дойдеш — рече тя.
Лаура се усмихна, въпреки че усещаше маската, залепнала на лицето й от обзелото я напрежение.
— Не устоях на изкушението — призна си тя, докато влизаше.
— Заповядай, леля Рут ще слезе ей сега.
Семейство Нортън притежаваше най-голямата двуетажна къща в Сикамор Флетс. Един поглед бе достатъчен, за да я увери, че бе и най-изискано обзаведена. По стени боядисани в светли тонове, висяха картини и над всички прозорци имаше завеси. Стаите бяха пълни с тапицирани столове, а по-голямата част от дървения под бе покрита с килими. На масата бе сложен бледосин порцеланов сервиз и кана за чай. Лаура изпита пълно неудобство. Но както чувстваше малка и незначителна, изгаряща от желание да върне там, откъдето е дошла и никога да не се върне, си спомни какво й бе казал Хен: „Ти си издържала и двама ви през всичките тези години, без някой да ти помага. Трябва много да се гордееш с това.“ Не биваше да има толкова малко вяра в себе си, след като неговата бе така силна.
— Може ли да ти предложа чай? — попита Миранда.
— Да, моля.
— Захар и сметана?
Лаура кимна. Нямаше представа какъв щеше да бъде вкусът. Нейните познати пиеха само черно кафе. Да пие чая си със захар и сметана бе признак на голям разкош и дори разточителство.
Госпожа Нортън влезе, носейки поднос със сандвичи, които постави на масата пред Лаура.
— Слагам ги пред теб, за да не ме изкушават — каза тя, като се усмихна малко неестествено и седна в другия край на стаята.
Лаура си взе един сандвич и отхапа малко. Пилешкото, в земя, където единственото месо бяха говеждото и бекона, беше истинско удоволствие да опиташ това крехко, добре направено месо. Чаят, с толкова много сметана беше горещ и сладък. Но най-хубавото на храната бе това, че не трябваше тя да я приготвя. Трудно можеше да си спомни да е яла нещо, което не е сготвила сама. Разговорът стана по-спокоен. Присъствието на Грейс Уърти бе добре дошло и Лаура постепенно се отпусна.
— Радвам се, че шерифът се грижи за теб — каза Грей, — крайно време беше някой да го направи.
Ефектът, който предизвикаха думите й сред останалите едва ли щеше да е по-поразителен, както ако някой беше пуснал гърмяща змия сред тях. Рут Нортън се втренчи в Грейс. Миранда се втренчи в Лаура, а Лаура — в сандвича си.
Грейс Уърти ги гледаше всичките и се усмихваше със задоволство.
— Казах му, че ще те убедя да се преместиш в града. В каньона не си в безопасност.
Сега, когато разговорът премина на безопасна тема, напрежението в стаята отслабна.