— Не съм.
— Наранила си я, ако харесва господин Рандолф. А сега предлагам да престанеш да се бъркаш в тези работи, с които само можеш да докараш неприятности. По-добре иди да видиш дали майка ти няма нужда от помощ в кухнята. И ако ще трябва да се влюбваш в някой по-голям от теб, защо не обърнеш внимание на вашия готвач. Той също е от рода Рандолф и е доста по-близо до твоята възраст. — С тази строга забележка Миранда се обърна и се отдалечи надолу по пътя.
Хоуп се ядоса, въпреки че се чувстваше малко виновна, защото Миранда може би имаше право. Тя се запъти към службата на шерифа с внезапно и твърдо решение. Когато влезе, Хен седеше зад бюрото си, качил крака върху него.
— Нали още не е дошло време за обяд?
— Харесваш ли госпожа Блекторн? — съвсем неочаквано попита Хоуп. — Влюбен ли си в нея?
Хен шумно смъкна крака от бюрото и се изпъна като струна.
— Това ли искаш да знаеш?
— Според Миранда, искам да кажа госпожица Трескот, хората мислят, че я обичаш. Говорят, че иначе не би й обръщал толкова внимание.
Хен преглътна. Очевидно не се бе държал така предпазливо, както му се искаше. Вече може би бе прекалено късно, но трябваше да направи каквото може, за да прекъсне слуховете.
— Какво ли не биха казали хората. Опитвах се да накарам Лаура да се премести в града. Притеснявам се да не би Блекторнови отново да направят опит да отвлекат Адам.
— Значи не мислиш да се ожениш за нея?
— За никоя не мисля да се женя.
Така си беше, но за негова голяма изненада, подобна мисъл не го изпълни с ужас, както винаги досега. Бракът все още не го интересуваше. Не, определено нямаше намерение да се жени. Но ако трябваше — е, тогава не би имал нищо против съпруга като Лаура.
Някой ден все ще трябва да се ожениш — каза Хоуп.
Хен се обърна към нея:
— Някои мъже не ги бива за съпрузи.
— Мислех, че всички искат да се оженят.
— Може би искат, но не всеки може.
— Не разбирам.
Той също. Винаги си бе мислил, че разбира, но не беше така.
Лаура изцеди чаршафа и го пусна във водата за изплакне. Ядоса се, че не улучи и краят на чаршафа се опря в земята. Изплакна изцапаното място и изля мръсната вода на земята. Вече нямаше нужда от помощта на Адам да носи вода. Трябваше само да премести улея към коритото и да го наклони, за да се излее водата, която сега беше дори повече, отколкото й бе необходима за сутрешното пране. Цялата работа на Адам се състоеше в това да събира достатъчно дърва, за да поддържа огъня. Той прекарваше повечето време с Джорди и със Санди.
Липсваха й Адам и сутрините, които прекарваха заедно. Работата вървеше по-бързо и сякаш бе по-лека, когато Адам работеше наблизо или играеше и задаваше въпроси, като че ли е центъра на вселената. Вече не можеше да го задържи. Откакто се появи Хен. Всичко се бе променило от момента, в който той пристигна в каньона. Каналът бе едно доказателство за промените, които той бе донесъл в живота й. Като че имаше нужда от тях.
Млада, непорочна и невинна. Думите звъняха в ушите й като песен, с която й се присмиваха. Те я преследваха като зъл дух. Прокрадваха се зад всеки ъгъл, нападаха я неочаквано, убиваха доброто й настроение и й се подиграваха. Бяха като смъртна присъда. Само че тя нямаше да умре. Трябваше да продължи да живее и отново да се изправя срещу тях.
Бе решила да напусне Сикамор Флетс. Отначало се опита да залъже себе си, че го прави, за да предпази Адам, но вече не можеше да се преструва. Бягаше от Хен — това бе истината и тя трябваше да я приеме. Твърде дълго бе живяла в един свят на мечти.
Изцеди следващата риза и я пусна във водата за изплакване. Нямаше представа къде ще отиде, но едно нещо знаеше със сигурност. Никога вече няма да изпере нито една дреха, която не е на Адам или нейна.
Скрит зад една голяма топола до реката, Ейвъри бе чакал Джорди да си тръгне, за да свърши работата си, а Адам да тръгне към каньона.
— Не искам да говоря с теб — рече Адам, когато го видя.
— Винаги трябва да искаш да говориш с дядо си.
— Не те харесвам.
— Но харесваш шерифа.
Адам се смути:
— Аз и него не харесвам.
— Вчера го видях как те учеше да яздиш. Ти нямаш ми що против той да идва да вижда майка ти.
— Той е много силен. И освен това е добър — каза Адам, най-сетне събрал кураж да каже това, което наистина мислеше — Той ми носи разни работи. Помага на мама. Дори ни разрешава да спим в къщата му, за да не ме отвлечеш.
— И в момента мога да го направя, ако искам.
Адам се отдръпна.
— Хиляди пъти можех да те отвлека, но искам ти да пожелаеш да дойдеш да живееш при нас.
— Искам да остана с мама.
— Дори и ако се омъжи за шерифа ли?