Дали обичаше семейството си? Или изпитваше просто преданост и близостта с тях му действаше успокояващо, защото ги бе познавал през целия си живот. Може би никога не бе обичал или пък не беше способен да обича никого.
Тази мисъл го изплаши. Сам си бе избрал участта на самотник, но за пръв път мисълта за такова бъдеще не му хареса. Искаше да го сподели с Лаура. Дали това означаваше, че е влюбен или че просто е самотен и има нужда от някого?
Замисли се за Адам. Беше до него, когато момчето за първи път се качи на кон и искаше да е до него, когато за първи път се влюби — когато щеше да стане мъж. Обич ли беше това, или просто състрадание към едно момче, останало без баща, сърдито и объркано.
Точно така се бе почувствал и той самият, когато умря майка му.
Слезе от дъсчената пътека и тръгна надолу по тясната пътека между две сгради. Зад тях беше пусто и тъмно чак до шубраците и скалите, откъдето започваше планината, която се издигаше в далечината. Нищо не помръдваше. Никакъв звук не нарушаваше тишината.
Той се върна на улицата по дъсчената пътека. Цял ден не бе виждал Лаура. Когато завършат канала, трябва да си намери друго извинение, за да я вижда, но не сигурен дали трябва да го прави. Последните няколко пъти го посрещна сякаш с нежелание. Това го объркваше. Знаеше, че тя го харесва. Понякога я хващаше да го гледа с такъв силен копнеж, че лицето й изглеждаше изпито и измъчено. Несъмнено бе, че никоя жена не би гледала един мъж по този начин, ако не го харесва, и то много. И все пак думи й и действията й противоречаха на топлината в погледа и близостта им онзи следобед, когато Адам се нахвърли върху него.
Трябваше да се откаже. Не бива да продължава да ходи там, когато не е сигурен, че е добре дошъл. Никога преди не правил такова нещо. Веднъж да му откажеха и си заминаваше. Завинаги.
Спря пред банката. Светлината на един прозорец отзад хвърляше кехлибарени отблясъци. Той заобиколи сградата и почука на вратата. След малко Бил Нортън отключи и се показа.
— Тази вечер си останал до късно — каза Хен.
— Имаше няколко депозита късно през деня. От миньорите. Открили са нова златна жилка.
— Очакваш ли голям наплив от златотърсачи?
— Няма да са толкова много, че да има полза и за града.
— Но ще са достатъчно, за да си имам неприятности — отговори Хен и му пожела лека нощ.
Излезе на улицата, а мислите му се върнаха към Лаура.
Защо ли продължаваше да мисли за тази жена? Защо му се искаше да е близо до нея. Трябваше да е сигурен, че тя е в безопасност. Не знаеше защо се бе привързал толкова към нея. Познаваше и по-красиви жени, но Лаура бе първата, която не му излизаше от ума. И единствената, за която толкова често мечтаеше, че всъщност не му оставаше време да мисли за друго.
Тя бе тази, която събуди желанията на тялото му, стаени дълбоко през всичките тези години.
Докато наближаваше новата конюшня на Чък Уилямс, Хен се чудеше на промяната в себе си. Години наред бе осъждал незадоволимата страст на Монти към жените, и не можеше да разбере как тъй беше в състояние да осъществи физически контакт без значение коя е жената. За Хен разликата между двете беше от съществено значение. Всяка страст, всяко желание на тялото угасваше, когато жената, която ги бе събудила, се окажеше недостойна. Той не можеше да приеме сливането на две тела, ако между тях не съществуваше душевна хармония.
Сега за пръв път виждаше всичко това събрано в един човек — в Лаура.
Спря се пред голямата цистерна за вода, която хората от града бяха сложили зад конюшнята. Трябваше само да напълнят с прясна, студена вода от каньона. Бяха решили да поставят такива цистерни из целия град. Той се усмихна вътрешно, като забеляза светлината струяща от едно малко прозорче на конюшнята. Тя идваше от фенера на Джес Маккафърти. Той не ходеше никъде нощем без него. Вярваше, че само фенерът може да държи духовете на разстояние.
Хен се върна на улицата. Пред бара на Скот Елджин имаше няколко коня, които стояха с отпуснати глави и от време на време повдигаха задните си крака, отегчени от дългите часове, които принудително трябваше да прекарат неподвижни и чакаха да ги отведат вкъщи и да ги разпрегнат. Един мъж бавно излезе от бара и се запъти към тъмната част на града.
— Лека нощ, шерифе — каза той и с несигурна крачи тръгна към къщи.
— Лека да е — отвърна Хен, докато се приближаваше към следващия бар.
Вътре беше спокойно. Някои се бяха съсредоточили в игра на карти, а други пиеха. В следващия бар вдигаха шум и за другите два. Две жени се разхождаха сред редовните посетители и се изплъзваха от протегнатите към тях ръце, като пееха някаква вулгарна песен. От време на време едната от тях закачливо смъмряше някой мъж, който успееше да я щипне, а той почервеняваше от удоволствие.