Хен продължи нататък.
Стигна до края на града. Беше завършил последната за тази вечер обиколка. Нямаше друга работа, освен да си отиде и да се увери, че Джорди си е измил краката, преди да се мушне и леглото. Не беше лесно да накара едно момче, което през по-голямата част от живота си е спало върху слама или на земята да разбере значението на хигиената.
Същото беше и с Адам. Усмихна се като помисли как се опитваше да подражава на Джорди. Доста трудно бе успял да придума Лаура да го пусне да прекара една нощ при приятеля си, но знаеше, че това е важно за Адам. И от дълго време насам Адам се държеше почти приятелски.
Но Хен бе твърде неспокоен, за да си отиде вкъщи. Не го беше грижа дали мръсните крака на Джорди ще изцапат чаршафа. Трябваше да намери някакво обяснение на растящото напрежение в себе си. Знаеше, че единственият човек, който може да му помогне, е Лаура.
Загледа се към каньона. Беше твърде късно. Сигурно си е легнала. Обърна се, за да тръгне към къщи, но краката му не помръдваха. Трябваше да я види.
Глава осемнадесета
Под дърветата беше тъмно като в рог. Луната беше съвсем намаляла и Хен се оправяше само благодарение на това, че познава добре пътеката. На практика Лаура не би трябвало да забележи, че някой се приближава към къщата. Когато стигна до сечището, той се поколеба. Не би трябвало да е тук. Ако някой го видеше, до сутринта клюката щеше да се разнесе из целия град. И все пак не можеше да се върне обратно. Трябваше да я види. Беше в безизходица.
— Лаура — извика той на безопасно място от кирпичената й къща. Беше виждал пушката й. Не искаше тя да го застреля по погрешка — Лаура, аз съм, Хен… Трябва да поговорим.
Каналът откъм потока минаваше през двора като голяма черна змия. Кофите и коритата приличаха на гъби, поникнали от земята. Простата кирпичена къща се открояваше като черна купчина на фона на бледооранжевите стени на каньона. Тази гледка разкриваше ужасната мизерия, която говореше за дългите години изнурителна работа, която Лаура бе вършила, за да може да свързва двата края. За дните, когато е лежала болна, за онези, в които Адам е бил болен и когато е била толкова изтощена, че не е можела да стане от леглото. Дни, в които сигурно е копнеела да чуе нечий глас и да види приятелска усмивка. Но през всичките тези дни прането е трябвало да бъде изпрано.
Животът и на двамата зависеше от това.
Сигурно и тя понякога се е чувствала така изоставена както той, когато умря майка му. Може би е била също толкова самотна, колкото и той, когато баща му ги напусна и все пак, тя не се бе предала. Беше станала по-силна и независима.
А той какво бе направил? Беше се затворил в себе си, не позволявайки обичта на близките му да го успокои и мъдростта им да му послужи за пример, нито бе допуснал някакви чувства да докоснат сърцето му. До момента, в който тази жена успя да го накара да излезе от черупката си. Въпреки силата на волята му, нещо го бе въвлякло в живота на Лаура, така че той се превърна в част от него. И сега трябваше да разбере какво е то.
— Лаура, вътре ли си? — отново извика той. Нямаше начин да не е чула. Не можеше да спи толкова дълбоко. Никоя майка не може. Но от къщата не се чуваше нищо. Той се приближи и почука на вратата. Пак нищо. Нещо не беше наред. Не бе възможно да се е разболяла.
— Лаура, добре ли си? Ще вляза.
И тогава изведнъж разбра, че вътре няма никой. Нямаше следи от борба. Трябва сама да е излязла, но не би отишла в града по това време. Оставаше ливадата.
Не можеше да си представи защо ще се разхожда наоколо посред нощ, но трябваше да се увери, че е в безопасност. Хен тръгна нагоре по тясната пътечка, която се извиваше сред скалите. Досега не бе идвал в тази част на каньона нощем, но разбираше защо Лаура се чувства така защитена в тази крепост, чиито стени бяха скалите.
Ливадата се очертаваше смътно на бледата светлини. Беше тихо и няколко сърни пасяха на около петдесет метра навътре. Един голям елен вдигна глава, когато Хен изникна от тъмнината. Еленът пазеше малкото стадо кошути и те продължаваха да ядат на спокойствие, защото знаеха, че той бди над тях.
Хен потърси Лаура с поглед, но нищо не видя. Тъкми се канеше да се връща, когато се сети за малката пещера. Като се движеше под сенките на дърветата, за да не подплаши животните, той бързо стигна до пътеката, която водеше към мястото. Не бе изкачил и половината от стръмнината, когато я видя седнала, загледана в пространството над ливадата.
— Имаш ли нещо против да поседна при теб или предпочиташ да си сама с мислите си?