— Остани, бих се радвала.
Поканата бе толкова простичка, а успя да стигне до дъното на душата му.
— Какво те доведе тук горе? — попита той, докато сядаше на земята зад нея.
— Не можех да заспя — отговори тя и се обърна към него, а лицето й оставаше в сянка. — Разбираш ли, никога не съм си лягала, без да усещам Адам до себе си.
— Само затова ли не можеш да заспиш?
— Нима не е достатъчно?
Не, за него не беше. Той трябваше да бъде част от безпокойството й. Той трябваше да бъде част от въпросите, на които не можеше да намери отговор и които смущаваха покоя й.
— А ти защо не спиш? — попита тя. — Можеш ли да имаш доверие на две момчета, които могат да съборят къщата, докато те няма.
— После Джорди пак ще трябва да я оправя.
Тя тихо се засмя.
— Бях забравила. Остави прислужника да отговаря за къщата. Винаги си бил умен.
— Но не достатъчно, за да проумея това, което Хоуп разбра на момента.
— Какво е то?
— Не се ли сещаш?
— Не. Никога не мога да предположа, когато става дума за теб.
— Мисля, че те обичам. Не го проумявах до момента, в който разбрах, че не си вкъщи.
Лаура усети как дъхът й секна. За известно време сякаш нищо наоколо не помръдваше. После сърцето й заби силно и всичко започна да се движи с шеметна бързина. Хен я обичаше!
Тя забрави за Блекторнови и за начина, по който хората от града се отнасяха с нея. Забрави, че Адам бе променил отношението си към Хен, че той е от богато, аристократични семейство и че иска млада, непорочна и невинна жена за съпруга. Забрави дори и за думата „мисля“. Хен я обичаше.
— Нищо ли няма да кажеш? Винаги си намирала какво да кажеш.
— Много съм изненадана.
Но не тази бе причината. Необходими бяха часове, за да му зададе въпросите, които напираха в нея, и дни, за да му каже нещата, които искаше. Сега стоеше безмълвна, защото чувствата, които изпитваше, бяха толкова силни, че направо я задушаваха. Сякаш на гърлото й бе седнала буца, която не можеше да преглътне. Засега не бе способна да направи нищо друго, освен да си поеме дълбоко въздух, втренчена глупаво в очите му.
Хен се протегна и взе ръката й.
— Нали не ти е неприятно? — попита той.
— Не — отвърна тя.
— Изглеждаш толкова спокойна и сериозна. А аз мислех, че жените трябва да пищят или да припадат от радост, когато чуят подобно признание.
Тя се усмихна и отговори:
— Сигурно повечето го правят.
— А ти защо не го направи?
— Още ми е трудно да го повярвам.
— Защо? — попита Хен.
— Когато дълго време си чакал нещо, което си бил убеден, че никога няма да получиш, оставаш твърде изненадан, ако изведнъж ти го поднесат.
Хен хвана и другата й ръка. Струваше му се, че вече не може да задържа чувствата, които досега така добре бе овладявал.
— Да не искаш да кажеш, че си искала да те обичам? И че си влюбена в мен.
Сякаш беше изненадан. Защо иначе мислеше, че през последните няколко седмици го зяпа като смахната? Защо бе изоставила всичките си принципи и бе позволила да я накарат да прави неща, които не иска. Нима този очарователен глупак си мислеше, че тя ще направи всички тези неща за когото и да било?
— Отдавна те обичам — промълви тя.
— Въпреки че мразиш стрелци?
— Теб никога не съм те мразила.
Хен я хвана за раменете и я придърпа към себе си. Целуна я силно, почти грубо и каза:
— Успя добре да ме заблудиш.
— Страхувах се, а и сега ме е страх. Блекторнови…
Хен спря думите й с целувка:
— Тази вечер е само за нас двамата — прошепна той, докато устните им още се докосваха. — Остави Блекторнови, Сикамор Флетс и всичко останало за утре — каза той и отново я целуна. — Забрави за това. Забрави за всичко. Мисли само за мен и за нас.
Той нямаше представа, че тя копнее точно за това. Въпросите напираха в главата й, но тя ги изолира напълно. Щеше да ги отложи за утре. Каньонът бе такова тихо, спокойно и уединено място, че нищо нямаше да ги безпокои. Тези няколко часа щяха да бъдат само нейни.
— Кога разбра, че ме обичаш? — попита я той.
Лаура се сгуши в прегръдките му и отговори:
— Не знам дали ще ти кажа. Не искам тайно да се наслаждаваш на мисълта, че толкова бързо съм се влюбила в теб.
Хен я отдели от себе си, за да я погледне в очите и рече:
— Но ти ме мразеше.
— Мразех онова, което мислех, че си. И един ден просто се влюбих.
На лицето му се появи лека усмивка.
— Това любов ли е според теб?
— Да, има такава любов — отговори Лаура.
— Кажи ми какво усещаш? — помоли я той.
Тя се обърна с лице към него, погледна го и попита:
— Защо?
— Защото аз никога не съм бил влюбен. Искам да се уверя, че сега наистина съм. Но се чувствам някак особено. Не се държа като глупак, както прави Монти. Не чувствам, че полудявам. Дори ми е добре.