— Какво те кара да мислиш, че ме обичаш? — попита Лаура.
— Веднъж попитах Роуз откъде знае, че наистина обича Джордж. А тя отговори, че го е осъзнала, когато разбрала, че не може да си представи живота си без него. Аз изпитвам същото към теб, но в това сякаш няма особен смисъл. Двайсет и осем години съм живял без теб. Защо сега трябва да се чувствам така, сякаш няма да доживея до утре.
Лаура се опитваше да си внуши, че надеждите й не трябва да бъдат толкова смели, но сърцето й не искаше да я послуша. Тя копнееше за любовта му. Може би ако достатъчно силно повярва, че той я обича, това наистина ще стане.
— Защото не искаш — отвърна тя.
— Толкова било просто. Как не можах сам да се сетя? — учуди се той.
— Мъжете винаги очакват светът да се преобърне.
— Но аз се чувствам точно така. Никога не съм мечтал да седя на лунна светлина с някоя жена, да я държа в прегръдките си и да я целувам. А сега не искам тази нощ да свършва.
— Има още време, така че няма нужда да свършва. — Лаура не можеше да повярва, че говори толкова безсрамно. Години наред бе държала мъжете на разстояние, а сега направо го подтикваше да прави с нея каквото пожелае. Нещо в нея като че ли я караше да изостави всякаква предпазливост. Това бе шансът й да получи любовта, за която винаги бе мечтала. Ако сега не се възползва, може да я загуби завинаги.
Когато Хен я взе в обятията си, тя не се опита да противопостави, не отдръпна свенливо устни от неговите, когато се опита да я целуне. Отпусна се в прегръдките сякаш не за първи път, а на целувките му отвръщаше толкова пламенно, че нощта сякаш ставаше по-гореща. Той не се целуваше като опитен любовник, но начинът, по който го правеше издаваше силата и искреността на чувствата му. Харесваше й да усеща ръцете му обвити около нея. Силата им я замайваше като уиски. Топлината му я обгръщаше цялата. Беше на сигурно място. В безопасност.
Чувстваше се обсипана с внимание и грижи. Не така, както Карлин се бе грижил за нея, нито дори както родителите й. Това чувство надминаваше всичко, което някога бе изпитвала. И всичко, което беше очаквала. За пръв път разбираше, какво означава да не се тревожиш, да знаеш, че се намираш в безопасност в ръцете на мъж, който може и ще се грижи за теб.
Хен я притисна до гърдите си и я целуна по челото.
— Някога мислила ли си да се омъжиш повторно? — попита той.
Лаура изведнъж се стегна.
— Предполагам, че всяка жена мисли за женитба — отвърна тя.
— Аз не се интересувам от всяка жена, а само от теб.
Какво трябва да му каже? Не приличаше на човек, който лесно се плаши, но все трябваше да има някаква причина за такъв богат и красив мъж като него да не се ожени.
— Често съм си мислила за това. Не е лесно за една жена сама да отгледа сина си.
— Ами ти? Какво искаш за себе си? — попита той.
Тя ли? Какво очакваше? Ако брачното й свидетелство не липсваше, ако ги нямаше бедността и страхът, какво би искала?
— Бих искала някой, който ще обича мен и сина ми, и който ще се грижи и за двама ни.
— Това ли е всичко? — попита той.
— То е повече от достатъчно — отвърна тя.
Но това вече не бе достатъчно, не и след всичко, което се случи между тях. Искаше той да я обича така, както никой мъж не бе обичал жена, толкова силно, че страстта му да я погълне цялата. Всичко друго щеше да й се стори абсолютно недостатъчно.
Изведнъж Лаура усети, че земята под краката й се разтриса. Страхотен взрив разтърси нощта и отекна в каньона.
Сърните уплашено вдигнаха глави и само белите им опашки показваха как изчезват в нощта.
— Какво беше това? — извика Лаура, притискайки се в него.
— Експлозия — отвърна той.
— Къде? — попита тя.
— Долу в каньона.
Романтичното им настроение се бе развалило и те почти бяха забравили за него, когато тръгнаха бързо надолу. Като стигнаха до сечището, видяха, че въздуха бе изпълнен с облаци прах. Различни по големина камъни покриваха земята, която само до преди час беше чиста и равна. Когато прахът започна да се уталожва, Хен видя, че половината от канала бе разрушен, а коритата — затрупани. Когато прахът най-после изчезна, видяха само една дълбока дупка в земята, където по-рано се намираше къщата на Лаура.
— Боже мой! — възкликна Лаура. — Какво би могло да причини това?
— Динамит — отговори Хен. — И то много.
— Но защо? Никой не би искал да ме убие.
— Дори и Блекторнови ли?
Лаура го погледна с разширени от ужас очи.
— Не, ако искаха, отдавна можеха да го сторят — каза тя.