— Поне той няма да се втурне да ме спасява.
— Ще видим. А сега би ли ми подал багажа?
— Иди си вкъщи, Джордж. Нямаш работа тук, Роуз и децата имат нужда от теб.
— Добре, че ми напомни — Роуз иска да ти кажа, че те очаква скоро да си дойдеш вкъщи.
— Това е твоят дом, не моя. И точно сега трябва да си там и да се радваш на семейството си, вместо да идваш тук да преследваш разни сенки.
— Ти също си от моето семейство. Или си забравил? Поне си мисля, че понякога се опитваш.
Джордж взе куфара си от ръката на Хен и каза:
— Чух, че Блекторнови се събират в Тюбак.
— Тайлър ми каза — отвърна Хен.
— Какво смяташ да правиш?
— Чакам да видя как ще се развият нещата.
— Аз смятам да направя същото.
Хен го улови за ръката, когато понечи да тръгне.
— Иди си вкъщи, Джордж — каза той.
Джордж се обърна към брат си и го погледна. Погледът на Хен отразяваше твърдата му непоколебимост.
— Не мога да премахна гнева, който те отделя от всички, които те обичат. Дори не мога да ти попреча да се оставиш да те убият. Но проклет да съм, ако позволя Блекторнови да са тези, които ще го направят. А сега ми кажи къде мога да хапна нещо. Умирам от глад.
Хен взе куфара на Джордж и го подаде на администратора.
— Тайлър предлага разни вкусотии в ресторанта на Уърти. Можете да умувате как да ме опазите жив, докато напълниш стомаха си.
Хен беше изненадан, че въобще не се беше ядосал на Джордж така, както бе очаквал. Не трябваше да идва и той. Щеше да счупи главата на Тайлър затова, че му е изпратил телеграма, но той винаги бе чувствал Джордж почти като баща и въпреки, че не можеше да живее с него и Роуз, винаги му беше по-добре, когато той е наблизо. Всъщност ако трябваше да си признае, дори се радваше, че Джордж дойде. Тръгнаха заедно надолу по дъсчената пътека.
— Ако искаш да свършиш нещо полезно, докато си тук — каза Хен — по-добре убеди Тайлър да се откаже от този обещаващ бизнес. Той е склонен да нахлуе в земята ти, за да ти покаже как да приготвиш сносна вечеря и да се остави да го застреляш затова, че е влязъл незаконно в имота ти.
— Ти харесваш ли шерифа? — попита Адам майка си.
Лаура спря да търка женската риза в легена с горещата вода. Беше донесла коритата си в подножието на каньона. Грейс Уърти отказа да й вземе пари затова, че живее в тях, но Лаура настоя да си плаща храната.
— Разбира се, че харесвам шерифа. Него всички го харесват.
Адам разрови въглените под казана с водата.
— Ще се омъжиш ли за него?
Лаура изплакна ръцете си и ги избърса в престилката.
— Защо питаш?
— Ще се омъжиш ли?
— Той не ми е предложил.
— Но ти ще се съгласиш ли, ако го направи?
Лаура не разбираше защо й задава тези въпроси. Момчета на неговата възраст не мислеха за женитба и влюбваха само за оръжия и коне. Някой му беше говорил за това — може би Хоуп или Джорди. Те най-често говореха неща, които чуваха, но не й се искаше да намесват и Адам.
— Зависи от много неща.
— Какви неща?
От какво зависеше? Тя обичаше Хен и беше сигурна, че и той я обича, въпреки че можеше никога да не й предложи да се омъжи за него.
— Не знам — отвърна тя — От това дали още иска да остане шериф. И от това дали ти го харесваш.
— Мразя го. Не искам да се жени за теб.
Отговорът му я изненада и разтревожи. Бе забравила, че чувствата му към Хен като че ли поохладняха, но мислеше, че е от ревност, и не го прие много сериозно. Никога не й бе хрумвало, че Адам може наистина да не иска тя да се омъжи за Хен. Въпреки пречките, които ги разделяха, тя никога не бе изоставяла надеждата, че един ден някак си ще успее да се омъжи за Хен. Но начина, по който реагира Адам, й подейства като плесница. Не можеше да се омъжи за човек, който синът й мразеше.
Отказа да си признае, че трябва да престане да се надява. Сигурно имаше някакво недоразумение. Не бе възможно Адам да мрази Хен. Просто не беше възможно.
— Но защо? По рано ме молеше да те пусна да отиваш при Хен.
— Мразя го — настояваше Адам. — И не го наричай Хен.
— Не може да не харесваш някого, без да имаш причина. Не е честно. Нали не искаш някой да се държи така и с теб?
— Той не ме иска.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти ще имаш деца от него. И мен вече няма да ме обичаш.
Гневът, който изпитваше към хорската жестокост отново се надигна в нея. Някое дете беше дразнило Адам, може би не са искали да го разтревожат, може просто да си говорили, както си говорят децата, но го бяха наранили.
— Ела и седни до мен — каза Лаура, като седна на една пейка и посочи мястото до себе си.