— Остави го. Сега е твърде разстроен, за да се вслуша в това, което ще му кажа. Явно Ейвъри му е казал, че аз съм убиеца на баща му.
— Но всички знаят, че това не е вярно.
— Всички освен Адам — отговори Хен.
Глава двадесета
Изстрелът отекна в ушите на Хен така, сякаш бе дошло второто пришествие.
По дяволите, пак някой безпокоеше хората от града. Той се чудеше всички в Аризона ли правят все това, когато ядосат или им стане скучно. Не бе приел тази работа, за да се занимава с обезоръжаването на банда пияници, които не бяха доволни от живота. Той блъсна назад стола си и взе пушката от стената, когато Джорди се втурна в офиса му.
— Алисън Блекторн е долу в бара на Елджин — съобщи той, а очите му блестяха от възбуда. — Казва, че ще те убие за това, което си направил на баща му. Ще стреляте ли на улицата?
— Не, ако мога да го предотвратя. Ти стой тук, докато се върна…
Адам се затича към прозореца и извика:
— Какво става, мамо?
— Като че ли някой стреля някъде в града — отвърна Лаура, поглеждайки навън през прозореца над главата на сини си. Усети как сърцето й подскочи, като видя Хен да се задава по улицата. Ако се омъжеше за него, всеки път, когато чуеше изстрели, щеше да изпитва същото.
Адам се втурна към вратата.
— Спри — извика Лаура. — Няма да напускаш тази стая, докато не ти кажа.
— Но аз искам да гледам.
— Ще трябва да гледаш оттук. Шерифът ще се погрижи за всичко.
Лаура се молеше някой да се погрижи и за Хен.
Хен се отправи към бара. По вратите бяха наизлезли мъже със заредени пистолети, но никъде не се мяркаха жени и деца.
Докато наближаваше бара, Хен си мислеше, че няма никакво желание да се среща с Алисън. Въобще не го интересуваше, че е стрелял в бара на Елджин. Не го беше грижа дали гражданите могат да спят спокойно, без да ги обезпокояват откачени каубои и пияници, които изгарят от желание да стрелят по някого. Всъщност, въобще не му пукаше за Сикамор Флетс.
Освен за Лаура и Адам. И за Джорди и Хоуп. И за нейното семейство. За Миранда и семейство Нортън. И за още някои други. Без да усети се бе сприятелил с хора от целия град, които го интересуваха. Те вече не бяха група непознати лица. Знаеше, че Джес Маккафърти има мания за духове, но той разбираше от коне повече от всеки друг. Хен можеше да различи фигурата на Рут Нортън от стотина ярда, гласът ни Грейс Уърти от хиляда, звука от стъпките на Лаура по дъсчената пътека и шума от спускането на Джорди надолу по стълбите.
Бяха му така близки и познати, като собственото му семейство.
Джордж излезе от хотела, когато Хен наближи. Носеше пистолети.
— Какво става? — попита той.
— Един от Блекторнови стреля в бара. Ще се оправя.
— Сигурен ли си, че е само един? Може да е клопка.
— Пак си слушал Тайлър.
Джордж се усмихна някак студено и рече:
— Той поне ми говори.
Хен се чувстваше виновен за това, че отказа да се срещне с Джордж. Той дори отказа да говори с Тайлър. Не ги беше викал тук.
— Ти просто остани тук. Не ми се иска да обяснявам на Роуз как е станала вдовица.
— Кога съм имал нужда от твоята закрила? — попита го Джордж.
— Никога. Винаги ти си бил този, който ни е закрилял — призна си Хен. — Но тук става дума за оръжие. Сам по-добре ще се оправя.
— Ще те чакам навън — каза Джордж и тръгна на една крачка след него.
— Винаги си бил голям инат, когато става дума за собственото ти добро.
Джордж се засмя.
— Виж кой го казва — отговори той. Не бяха извървели и шест крачки, когато Хен видя Тайлър да излиза от задната врата на ресторанта.
— По дяволите! — изруга Хен. — Трябваше да се сетя, че Тайлър няма да си стои в кухнята.
Тайлър пресече улицата, за да се присъедини към братята си.
— Не знам какво търси той тук — каза Хен. — Никога не давал пет пари за никого.
— Ако го познаваше поне малко, щеше да знаеш повече от това.
— Напоследък разбирам, че не познавам никого, включително и себе си.
Джордж и Тайлър чакаха на улицата докато Хен минаваше по дъсчената пътека пред бара на Скот Елджин. Като се приближи предпазливо до вратата, той спря за малко, за да се оправят очите му, привикнали към ослепителната слънчева светлина. Не знаеше нищо за Алисън Блекторн. Той може би го чакаше, за да го застреля още щом пристъпи прага на бара. Като внимаваше звука от стъпките му да не се чува по дъсчената пътека, той се приближи до единия от прозорците и се наведе, за да погледне вътре.
Всички клиенти се бяха изпокрили. Алисън стоеше на бара с гръб към вратата. Той се облягаше с едната ръка на бара, а с другата надигаше от време на време чашата с уиски. Носеше само един пистолет. Изглеждаше така, сякаш нямаше представа или пък не му пукаше, че някой може да се промъкне незабелязано и да го нападне, докато стои с гръб. И все пак Хен се движеше предпазливо. На стената пред Алисън висеше огледало. Той трябваше само да вдигне глава, за да види цялото помещение.