Хен извади пистолета си от кобура, блъсна вратата и влезе в бара.
— Здравей, Алисън.
Алисън замръзна на мястото си. Погледна Хен в огледалото и бавно се обърна.
Хен забеляза, че е пил. Изпита отвращение и прибра обратно пистолета си.
— Ще те убия — каза Алисън, който произнасяше думите неясно, но си личеше, че знае какво говори.
Хен почувства, че му прилошава. Алисън бе още дете. Нямаше повече от шестнайсет. Сигурно бе започнал да пие, за да добие кураж. Сега бе пил твърде много, за да проумее, че не е във форма да стреля.
От спомените пред очите му изплува една картина видя себе си и конекрадците, които всеки момент щяха да обесят Монти. Не си спомняше нито едно чувство или мисъл, нито пък дали му олекна като застреля онези мъже. Още потръпваше като се сетеше, как ги погреба и как хвърли пръст в лицето на първия от тях.
Те бяха на възраст почти колкото него — още момчета.
Пак би го направил, но споменът още го преследваше. Всички стрелби, в които бе участвал от тогава насам, не бяха успели да намалят болката от спомена и картината беше така жива пред погледа му. От този ден той се промени завинаги. С невинността му беше свършено, бяха разбили душевното му спокойствие и го бяха принудили да играе роля, която още му беше чужда.
Сега стоеше срещу още едно такова момче.
— Защо не си отидеш вкъщи да поспиш? — предложи му Хен. Опитваше се гласът му да звучи хладно, без следа от жал и снизхождение. Това сигурно бе първата стрелба на Алисън. Иначе не би се напил така.
— Аз знам как да пия — настояваше Алисън. Опита се бързо да извади пистолета си, но той се закачи за патрондаша. Той го дръпна, извади го и го размаха във въздуха. Мъжете, които бяха започнали да се изправят, когато Хен влезе, побързаха да се пъхнат под масите или залегнаха по пода и не смееха да мръднат.
— Може би, но това няма да промени намеренията ти. — Хен търсеше начин да го убеди да си прибере пистолета и да си иде вкъщи. Досега не му се беше случвало да се опита да избегне някоя стрелба. Не знаеше какво да направи.
— Ще те убия — каза той за трети път.
Хен не мислеше, че Алисън е убиец. Не и толкова рано. Изглеждаше изплашен, а не възбуден. Беше дошъл, за да докаже нещо на себе си и на останалите от семейството. Ако можеше сега да го спре, той може би нямаше да стане убиец. Ако не може, щеше да бъде късно. И за двамата. Не искаше смъртта на това момче да тежи на неговата съвест. Искаше й се Джордж да поговори с него. През войната той бе командвал десетки такива младежи като Алисън. Той щеше да знае какво да направи и да му го каже.
— Аз нямам за какво да се карам с теб — каза Хен. — Защо не си идеш да изтрезнееш малко и пак да помислиш за всичко това?
— Ще те убия за това, което направи на баща ми.
— Аз не познавам баща ти.
— Ти си го направил за смях.
Значи Алисън е син на Ефраим. Хен се чудеше дали Ефраим го бе изпратил, за да отмъсти за него. Вероятно беше така. Блекторнови май че не ценяха кой знае колко живота, пък бил той и на хора от собствената им кръв.
— Ако баща ти има сметки за уреждане с мен, кажи му дойде сам.
— Аз съм тук, вместо него.
— В такъв случай си губиш времето. Върни се у вас. Ако тръгнеш сега, няма да закъснееш за вечеря — каза той. Обърна се и се запъти към вратата.
— Не мърдай оттук, по дяволите — извика Алисън. — Ще убия.
— Тогава ще трябва да ме застреляш в гръб — отвърна му той, без да се обръща.
Един куршум профуча през един от прозорците на бара и го строши, а трясъкът бе толкова силен, че Хен имаше чувството, че ще му спука тъпанчетата. Той продължи да върви, мина през вратата, после по дъсчената пътека и излезе на улицата.
Когато чу шума от още изстрели, Лаура почувства как гърлото й се сви, а сърцето й заби силно и болезнено.
— Ето го шерифа — възкликна Адам, като видя Хен да излиза на улицата. — А къде е другият човек?
Надеждата на Лаура, че Хен го е убил изчезна в момента, в който видя един мъж да излиза след него на улицата. Не знаеше как се казва, но по чертите на лицето му можеше да разбере, че още един Блекторн е дошъл да търси Хен. И всичко това беше заради нея.
— Върни се, по дяволите! — извика Алисън, като изтича навън след Хен. — Ще те убия. Върни се! — крещеше той вбесен от това, че Хен не приема заплахата му насериозно и не разбираше, че му е дал възможност да се измъкне без гордостта му да бъде накърнена.