— Това нямаше да се случи, ако си беше стоял там, където ти е мястото.
Не искаше да каже това, но нищо друго не можа да извезе от устата му. Думите засядаха на гърлото му. Не можеше да определи чувствата, които го вълнуваха, защото не му биха познати. Той се загледа в брат си за момент, безпомощен да изрази онова, което и сам смътно осъзнаваше.
Рязко се обърна към улицата, сградите и хората, които минаваха, като въпросително поглеждаха към ресторанта.
Без да промълви дума, Хен се запъти обратно към затвора, но вместо да влезе, сви в уличката и тръгна към реката.
Джордж го последва.
Лаура погледна през прозореца на ресторанта точно когато Хен изчезна зад затвора. Изпитваше отчаяно желание да отиде при него. Знаеше, че не трябва да е сам. Щеше изцяло да поеме вината за случилото се.
Но тя не можеше да отиде. Семейство Уърти имаха нужда от нея. И освен това Джордж бе отишъл с него. Чувстваше се изолирана, сякаш Джордж изведнъж бе застанал между тях. Каза си да не бъде глупава — той винаги е бил там.
Глава двадесет и първа
— Каква полза има да се смяташ отговорен за това, което се случи? — каза Джордж.
Хен се обърна ядосано към брат си.
— А кого да обвинявам? — попита той.
— Всички и никой.
— Ако си изминал целия път от Тексас до тук само за да ми кажеш това, не е трябвало да си правиш труда.
— Добре тогава, кажи ми защо обвиняваш себе си?
— Не задавай глупави въпроси, Джордж. Твърде си голям, за да го правиш.
— Искам да разбера защо обвиняваш себе си.
— Не, не искаш. Искаш да извъртиш думите ми да прозвучат така, както на теб ти харесва. И после да ми покажеш, че не съм прав. Но вече не съм на седемнайсет и това няма да мине.
— Кажи ми все пак.
— По дяволите! — изруга Хен. Той премина през реката и дърветата след нея, докато стигна края на пустинята. Облаците, които предвещаваха дъжд, бяха далече и поне още няколко часа нямаше да стигнат до Сикамор Флетс. Слънчевата топлина го заливаше като огнена вълна. Знаеше какво се опитва да направи Джордж и му беше благодарен, но както и да извърташе нещата, но положението оставаше едно и също.
— Трябваше да взема пистолета на Алисън още в самото начало. Ако го бях прибрал в затвора, това нямаше да ги случи.
— А защо не го направи?
— Защото исках да му дам един урок. Мислех, че ако успея да му покажа, че в това няма нищо романтично, да му дам да разбере какво всъщност означава да убиеш някого…
— Щеше ли да го разбере, ако го бе пъхнал в затвора? — попита Джордж.
— Не. При първа възможност щеше да тръгне да ме преследва.
— А сега ще тръгне ли?
— Сега няма да безпокои никого.
— Тогава значи си успял.
— Но Хоуп плати с живота си за това. Само ако не бях така напълно уверен…
— Той можеше да те убие.
— Беше прекалено пиян.
— Можеше да застреля мен или собственика на бара, или когото и да било.
— Моята работа беше да се уверя, че няма да застреля никого. Всичко друго не беше толкова важно. Върни се в хотела, Джордж. Няма да направя нищо необмислено, но трябва да остана сам.
Той тръгна през пустинята. Там нямаше нищо, но самотата го водеше напред.
— Какво каза лекарят? — попита Лаура Хорас Уърти.
— Не знае какво да каже — отвърна той. — Преди няколко минути трябваше да бъде мъртва, но още е жива.
— Как е госпожа Уърти?
— Не мога да намеря думи да благодаря на теб и на Миранда, но не знам какво щеше да прави, ако я нямаше Рут. Грейс се държи за нея така, сякаш ако я пусне, ще полудее.
Грейс Уърти, която обикновено бе така спокойни и сдържана, още бе обезумяла от мъка. Лаура се зачуди как ли би го понесла, ако това се бе случило с Адам. Самата мисъл я накара да потрепери. Тревожеше се за Хен. Никога не го бе виждала така отчаян. Искаше й се да отиде при него, но не смееше да остави Хорас сам. Хоуп можеше да умре всеки момент, той щеше да има нужда от цялата подкрепа, която тя можеше да му даде.
Но дори и докато полагаше усилия да се увери, че всичко е готово, продължаваше да мисли за Хен.
— Не мисля, че е добре да влизаш — каза Хорас на Хен. — Грейс най-после започна да се успокоява. Може пак да се разстрои, като те види.
— Просто исках да видя Хоуп — отговори той.
— Док Евъртън казва, че никой не трябва да я вижда.
— Значи още не е… Още се държи, нали?
Хорас изглеждаше така сякаш се бе състарил с цели двайсет години за последните пет часа.
— Док казва, че няма да изкара нощта — промълви той. Беше му твърде тежко да го сподели и той извърна лице.
— А сега по-добре си иди вкъщи. Изглежда, че ще вали. Дъждът ще бъде проливен, доколкото мога да съдя. Целият ще се измокриш.