Хен се чудеше защо Хорас трябва да се тревожи, че той ще се намокри.
— Лаура тук ли е? — попита той.
— Тя е при Хоуп. Откакто я доведоха вкъщи, не е напускала леглото й.
— А Томи?
— Миранда го взе със себе си у тях. А сега по-добре да се връщам.
Когато Хен се отдалечаваше от къщата на семейство Уърти, няколко капки дъжд паднаха по улицата. Но той не тръгна нито към затвора, нито към къщи. Нито към хотела. За него там нямаше нищо. Никъде нямаше нищо.
— Не знам къде е отишъл — каза Джордж на Лаура. — Дори и Джорди не може да го открие. А той ме изумява със способността си да намира всичко, което върви, пълзи или мърда.
Лаура леко се усмихна. Беше останала при Хоуп, докато госпожа Уърти се бе успокоила достатъчно, за да се присъедини към съпруга си до леглото й. След това почувства, че мястото й не е там. Нещо повече — не можеше да се отърве от подозрението, че семейството някак я обвинява. Ако не бяха тя и Адам, Алисън Блекторн нямаше да дойде в Сикамор Флетс.
Нямаше никакво съмнение, че Грейс смята Хен за виновен. Лаура го четеше в очите й. В тях нямаше топлота. Нямаше доброжелателство. Нямаше нищо освен ужасната увереност, че любимата й дъщеря ще да умре.
— Накъде беше тръгнал, когато го видя за последен път? — попита тя.
— Отвъд реката, нагоре към планината.
Като диво животно Хен предпочиташе да ближе раните си насаме. Тя също, но тази вечер нямаше да са сами. Нито той. Нито тя.
Силата, с която бурята се бе разразила отначало, стихна, но дъждът продължаваше равномерно да вали. Лаура покри главата си с една кърпа, макар да знаеше, че само след секунди щеше да бъде мокра. Тръгна забързано надолу по калните улици и стигна до реката.
Тази вечер водата изпълваше коритото й.
Тя погледна нагоре към планините, които се издигани точно където свършваше града и към каньона, който в продължение на хилядолетия се бе образувал в скалите. Хен беше някъде там горе. Тя щеше да го намери. Тази вечер нямаше да бъде сам.
Хен се взираше в ливадата с невиждащи очи. Той не виждаше нито елените и дивите кози, които пасяха мокрите трева, нито усещаше дъжда, който го бе измокрил целия, и студа, който изсмукваше топлината от тялото му, докато не се почувства скован от студ. Усещаше само болката, която го разяждаше отвътре, и му се искаше да я изтръгне с двете си ръце.
Години наред бе отказвал да почувства каквото и да било и това го правеше силен и неуязвим. Но по-рано не беше така и трагедията от тази вечер върна спомените му към времето, когато беше по-уязвим и когато не усещаше нищо друго освен болка.
Преди четиринадесет години стоеше на гроба на майки си. Нейната любов, красота и нежеланието й да забрави по-добрия свят, в който се беше родила, го предпазваха от жестокостта на баща му. Докато беше жива, можеше да й прости слабостите. Но смъртта й, горещото й желание да умре бяха последното й предателство. В този изсъхнал гроб в Тексас заедно със слабото й тяло той бе погребал и вярата си в доброто в живота. Тогава се закле, че никога вече няма да почувства нищо.
Но откакто дойде в Сикамор Флетс, се бе променил. Разбра го в мига, в който се изправи срещу Алисън.
Не бе видял нито пистолета, нито опасността, която го заплашваше, нито опасност за хората от града и тяхната собственост. Бе видял само едно момче, което толкова приличаше на него преди години, когато той самият вървеше по ръба на пропастта, за която Алисън дори нямаше представа, че съществува. След като веднъж убиеш някого, нещо в теб умира. Няма начин да останеш такъв, какъвто си бил преди. Хен го знаеше, защото се бе опитвал. Беше виждал и други да се опитват. Беше загрижен единствено да попречи на Алисън да падне в пропастта. Но като позволи на чувствата да вземат връх над разума му, бе забравил за себе си, за Джордж, за Тайлър и за всички останали. Едва не бе погубил Тайлър.
Но бе погубил Хоуп.
Бе дошъл тук горе, за да избяга от вестта за смъртта на Хоуп, и да остане насаме със себе си. През последните четиринадесет години никой от хората под негова закрила не е бил нараняван. Тази вечер се бе провалил два пъти. Помъчи се да прогони всички мисли за Хоуп, но съзнанието му сякаш бе населено от демони, които изпитваха удоволствие да го измъчват със спомени за нея, каквато беше и каквато я видя последния път, когато лежеше на пода, бяла като тебешир, потънала в кръв, със зееща рана на гърдите. Виждаше как Грейс Уърти му крещи, посърналия и състарен Хорас.
Изправи се на крака и изскочи изпод скалата, която образуваше подслон над главата му. Студеният дъжд, шибащ лицето му, го накара да се закове на място. Отчаяно искаше да избяга, да се скрие, докато болката отшуми и успее да събере душевните си сили. Но знаеше, че е безполезно. Той не бягаше от Сикамор Флетс и от хората в него. Опитваше се да избяга от самия себе си. Но нямаше начин.