Беше твърде слаб. Точно като майка си. През цялото време го знаеше. Опитваше се да го отрече, но би трябвало да знае, че няма да може винаги да го избягва. А най-нелепо бе това, че се бе сметнал за достатъчно силен да обича Лаура и да се грижи за нея и за Адам.
Като по чудо тя се появи на отсрещния край на ливадата. Приближаваше се към него, а дъждът, който се стичате като порой, почти я скриваше от погледа му. Прокле собственото си въображение, че си прави такава шега с него. Затвори очи, но когато ги отвори, тя още стоеше там.
Твърде изтощен, за да прогони видението, което без жалостно му се надсмиваше, той отстъпи пред него и пожела да е живо и Лаура наистина да дойде при него. Тя бе единственото нещо, което имаше смисъл в опустошената му душа.
Само тя можеше да го спаси.
Той се загледа в призрака, който се въртеше и танцуваше в тъмнината. Беше толкова красива. Не само тялото, а и душата й. Беше жена, която може да направи мъжа по-добър, отколкото да го кара да извърши неща, за които никога не е вярвал, че може да върши. Можеше да го накара да повярва, че е достоен да бъде спасен.
Беше точно жената, за която би желал да се ожени.
И все пак в мига, в който разбра, че иска тя да стане негова жена, той знаеше, че това е невъзможно. Винаги щеше да бъде слаб. Привидно всичко щеше да бъде наред, както с майка му. Но един ден, когато всичко щеше да зависи от него, щеше да я предаде, както родителите му го бяха предали.
Не можеше да й причини това. Тя беше силна. Можеше да се оправи сама. Но ако някой ден си позволеше да зависи от него, това можеше да се окаже слабост, която да не успее да преодолее. Не. Ако я обичаше толкова, колкото си мислеше, нямаше да й причини още мъка.
Болката, която изпита, осъзнавайки, че трябва да се махне от единственото нещо, което искаше, бе по-силна от тази, която можеше да понесе. Тръгна напред със затворени очи, като удряше челото си с юмруци, за да разпръсне видението, което не преставаше да го измъчва. Залута се под дъжда, който го шибаше силно. Трябва да погледне действителността в очите. Трябва да реши какво да прави и видения като сегашното не биваше да му повлияват.
Но когато отново отвори очи се убеди, че Лаура не е видение. Беше жива и се приближаваше към него.
Лаура видя Хен под дъжда как блъскаше юмруци в челото си и отново се зачуди дали трябваше да идва. Той сигурно мислеше, че тя няма работа тук. Загърна се по-плътно и дъждобрана си и започна да си проправя път, а дъждът, който все повече се усилваше, не забавяше стъпките й и не намаляваше решителността й.
Не знаеше какво ще му каже. Нямаше представа какво ще направи. Не знаеше с какви зли духове се бори, но не искаше да го остави сам в тази битка. Не знаеше защо си въобразява, че ще му помогне, когато явно и семейството му не бе в състояние да го направи, но не се поколеба и продължи да върви. Страдаше мъжът, когото обичаше. Би направила всичко, за да му помогне. Сега той я гледаше втренчено. Почувства как ръката на съмнението я дърпа назад, но тя се отскубна от нея. Само Хен можеше да я отпрати, нищо друго.
Той не казваше нищо. Просто гледаше. Дрехите му бяха залепнали за тялото. Не беше забелязала колко е слаб. Спомни си как Хоуп й каза, че яде много малко. Трябваше да яде повече. Не е добре за един мъж да е толкова слаб, особено ако разчита предимно на физиката си.
Той продължаваше да се взира в нея. Беше й трудно да различи чертите на лицето му. Помагаше й само това, че дъждовните капки по кожата му отразяваха светлината. Лицето му беше безизразно, но в очите му гореше огън.
Лаура усети някои отговори да проблясват в съзнанието й. Преградите бяха паднали. Здравата обвивка, в която бе обвита душата му, се счупи, като го остави напълно незащитен и уязвим. Ако изобщо някога можеше истински да опознае мъжа, когото обичаше, това бе тази вечер.
— Донесох ти сухи дрехи — каза Лаура и извади сгънатия дъждобран.
— Защо дойде?
Тя знаеше, че той не се интересува от дрехите. Нито пък от своята безопасност. Въпросът му се отнасяше за нещо много по-важно от физическото му състояние. Той достигна най-съкровеното кътче в душата й.
— Защото те обичам.
Ето че му го каза. Каза му всичко. И все пак оставаха толкова неизречени неща. Невъзможно бе да сподели за болката в нея, която никога нямаше да стихне. Невъзможно бе да обясни как е успял да спечели сърцето й, когато толкова много мъже преди него се бяха провалили. И тя самата не можеше да го разбере. Знаеше само, че не би могла да живее без него. Той представляваше онази част от живота й, която дотогава не беше намерила, която дори не бе подозирала, че липсва.