След като обикаляха Ийст Съркъл цял час, лошото й настроение се поразсея и тя дори бе готова да изтърпи свекърва си, която знаеше всичко. Денят наистина беше прекрасен, безоблачен, подухваше съвсем леко; май щеше да бъде чудесен. В края на дългата виеща се пътека, която водеше от улицата към къщата, Дездемона реши, че днес Джулиън трябва да види за пръв път ширналата се синя река, пристанището, където винаги имаше по някой плавателен съд.
Пое си дълбоко въздух, подмина къщата и се отправи към кея и навеса за лодки, докато се наслаждаваше на свежата зеленина. Форзицията беше цъфнала и живият плет изглеждаше гъст, а покрай водата бяха избуяли растения, които предпочитаха солена вода. Тук беше завет, а и Кънектикът не беше от районите, където ставаха урагани.
Съпругата на бившия собственик бе монтирала пейка и гледката към реката бе чудесна. Дездемона седна и погледна към бебето, за да провери как му се отразява разходката. Той попиваше всичко с поглед, ококорил обрамчените си с гъсти мигли очи, безмълвен свидетел на мъдростта на Емилия. Да, вече щеше да прекарва по-малко време в кухнята и повече време навън с Джулиън. Тя разкопча предпазните колани и го премести в скута си, притиснала буза в къдриците му, за да вдъхне сладката миризма на чисто. Бебчето ми, моят Джулиън!
Тук пътеката бе покрита с пясък и както повечето едри хора, Дездемона стъпваше леко. Дори след като двамата с Джулиън седнаха, тя остана притихнала, докато той, кротко дете по природа, разглеждаше непознатия свят. Нямаше да е от приказливите мъже, помисли си тя.
Изминаха около две минути преди Дездемона да усети, че под навеса за лодки има някой и размества; във водата се чу плясък. Тъкмо се обърна, за да погледне, когато вратата се отвори и отвътре излезе мъж. Беше облечен в камуфлажни дрехи, подходящи за гората, нахлупил маска, така че се виждаха единствено очите и устата му. В дясната ръка стискаше автоматичен пистолет и по всичко личеше, че не е очаквал някой да го завари тук, въпреки това бе подготвен.
Първата й мисъл бе да хукне нагоре по хълма, но с бебето никога нямаше да успее да го изкачи. В мига, в който го видя, той също я видя и дулото се вдигна към нея. Бе сигурен, че е пипнал плячката, затова и не бързаше; имаше намерение да я повали с първия изстрел. Големите й сини очи се насочиха към процепите на маската, погледът й молеше за живота на детето; тя дори протегна едва забележимо бебето към него, сякаш да му покаже какво непростимо престъпление се кани да извърши. Жестът й не го спря, но когато забеляза движението, дулото се отмести. Той насочи оръжието отново, този път към главата. Това бе достатъчно красноречиво за съпругата на полицая. Непознатият беше умел стрелец, нямаше да пропусне.
В същия миг Дездемона притисна с едната си ръка устата и носа на Джулиън и се хвърли с два скока във водата на около шест метра от нея. Когато цопна, задържа бебето настрани и с големите си стъпала се изтласка от брега, преди да се гмурне колкото дълбоко посмя. Мислите й препускаха — сега накъде? Джулиън се беше сгушил до нея, но се дърпаше с по-голяма сила, отколкото тя бе очаквала; не можеше да диша, но се опитваше да си поеме глътка въздух.
Когато се гмурна, тя се понесе в обратна на кея посока и надигна глава сред храстите, които обичаха солена вода. Щом отдръпна ръка от лицето на Джулиън, той си пое дълбоко въздух и се приготви да ревне, но тя отново притисна ръка към лицето му, вдиша и се гмурна отново.
Водата беше леденостудена. Знаеше, че не разполага с много време и след малко щеше отново да й се наложи да се покаже на повърхността, но Джулиън беше нейното бебе, нейно и на Кармайн, и тя нямаше да допусне той да умре. Ледена вода или не, трябваше да се махне от тяхната градина и да се прехвърли у семейство Силбърфайнс. Съседите бяха построили къщата си на тесен парцел близо до водата, поне така разправяха дъртите клюкари. За Дездемона това бе спасението.
При петото потапяне Джулиън изглежда разбра какво трябва да прави или поне така реши майка му; той си поемаше въздух, след това се притискаше към нея и не се опитваше да се бори. Само че след седем потапяния тя бе напълно изтощена. Ако врагът я чакаше на брега, значи бе изгубена. Остави бебето на сухия бряг и пропълзя немощно до него. Ако не беше приливът, брегът щеше да е оголен, покрит с миди, хлъзгав. Не се чу изстрел. Тя притисна отново Джулиън, запрепъва се през двора на семейство Силбърфайнс и се провикна за помощ. Всичко беше свършило!
Щом се увери, че съпругата и синът му са сравнително добре, Кармайн се отърси от ужасното чувство на безпомощност, от мисълта, че Дездемона е трябвало да спасява живота си. Както бе разтърсен от шока, той непрекъснато си повтаряше, че е трябвало да бъде там, за да спаси и нея, и Джулиън, но богатият опит и разумът го убедиха, че в девет от десет случая това е невъзможно. На Дездемона не й се налагаше за пръв път да се спасява; той се молеше това да бъде последният път. Вътрешно щеше да тръпне от страх дни наред, а вечер, когато не успяваше да заспи, щеше да плаче, но този Кармайн не беше същият Кармайн, когото светът и съпругата му познаваха. Не че се правеше на мъжкар; това бе неговото наследство, природата му, задължението му. Може би, мислеше си той, съм бил благословен. Сякаш сърцето ми се пръсна, задето едва не изгубих семейството си днес. Най-сетне разбрах какво означават за мен. Абсолютно всичко.