— Защото тя изобщо не се интересуваше от секс. Не просто не се интересуваше, ами го беше отписала. — Филомина Скепс размаха ръце. — Моля ви! Нека сменим тази ужасна тема!
— Защо станахте приятелки?
— Бяхме сродни души. Интелектуално си подхождахме. Обичахме да четем, обичахме да обсъждаме онова, което сме прочели — разнородните дейности, феномени и същества по света ни очароваха. Обичахме красотата във всичките й премени — и щръкналите пипала на нощните пеперуди, и дъгоцветните отблясъци по крилата на бръмбарите, по люспите на рибите — каквото се сетите, всичко ни доставяше удоволствие. Нито една от нас не се беше радвала на подобно прекрасно приятелство. Затова, когато приключи, аз бях сломена.
— Защо приключи? Как приключи?
— Все още не знам. Ерика сложи край изневиделица. Случи се през ноември 1964-та, на Деня на благодарността. Бях я поканила да обядва с мен, Тони и малкия Дезмънд. Само че тя пристигна много рано. Бях в кухнята — разказваше тъжно Филомина Скепс — пред плота и правех плънката за пуйката. Ерика влезе, застана на около три метра от мен и заяви, че с приятелството ни било свършило. Мразела ме, било й писнало да се преструва. Малкият Дезмънд я ненавиждал, било й писнало и от неговото отношение. Изреди още поне десет причини, горе-долу в същия дух. Бях толкова слисана, че не знаех какво да кажа, затова стисках хлебните трохи в шепи и я слушах. След това тя се врътна и излезе. Просто така! Не я видях повече, освен в случаите, когато се засичахме на различни събития, които нямаше как да пропуснем.
— Сигурно ви е било много мъчно, госпожо Скепс.
— Беше истинска трагедия! Животът ми се промени до неузнаваемост след това.
— Как приехте факта, че бившият ви съпруг е прехвърлил на Ерика контрола върху наследството на сина ви?
— Почувствах се много нещастна, но не бях изненадана. Дезмънд бе готов на всичко, за да направи живота ми непоносим. Тони го понесе много по-зле. Не успя да намери нито дума в завещанието, за която да се захване. Сега, след като Ерика е мъртва, ще бъде различно — заяви тя, без да крие задоволството си.
— А синът ви защо ненавиждаше Ерика? — попита Кармайн.
Тя му отправи крива усмивка.
— От ревност, разбира се! Усещаше, че Ерика е не по-малко важна за мен от него и в едно отношение бе прав. Интелектът си търси достойна компания и колкото и да обичаме децата си, те трудно могат да задоволят интелектуалните ни изисквания. Умните деца го разбират. Малкият Дезмънд обаче не е чак толкова умен. Затова ненавиждаше Ерика, тъй като тя ме откъсваше от него. Когато приятелството ни приключи, синът ми ликуваше. Това ми напомня, че е крайно време да престана да го наричам малкия Дезмънд. Вече е просто Дезмънд.
Кармайн не можеше да си обясни как успя да остане с безизразно лице, докато тази странна жена изсипваше пред него смес от Едип, Клитемнестра, Медея и още поне десетина други гърци, намерили достойно място в учебниците по психология. Искрено се надявам, помисли си той, че когато тази ужасна амалгама гръмне, ще съм се пенсионирал. Господи, каква каша!
— Мамо! — прозвуча глас.
За вълка говорим, а той в кошарата!
С двама мрачни родители нямаше как и детето да не е мрачно, въпреки че физически приличаше повече на Филомина, отколкото на баща си. Вече бе навлязъл в пубертета и растеше като фиданка — беше станал по-висок от майка си. Беше само по дънки, с широки рамене и тесен ханш, с изразителни ръце и стъпала. Движеше се грациозно. Лицето му бе съчетало и женски, и мъжки черти, сякаш бе двуполово създание и Кармайн си каза, че едва ли видът му ще се промени, когато възмъжее. Имаше изящни черти, типични за Северна Европа, и големи яркозелени очи, обрамчени с черни мигли. Нямаше акне; мургавата му кожа беше безупречно гладка, по нищо не личеше, че ще се появят пъпки.
Кармайн усети, че настръхва. Тук имаше нещо.
Момчето се облегна на майка си, застанал отстрани на стола й, и тя извърна глава с усмивка, за да го целуне по ръката.
— Капитан Делмонико, това е синът ми, Дезмънд.
— Здравей — каза Кармайн и протегна ръка.
Момчето пое ръката, но доста предпазливо, с лека неприязън, която пролича по свиването на червените устни.
— Здрасти — отвърна и погледна майка си. — Да не би да е заради злата вещица от „Корнукопия“?
— Да, скъпи, заради Ерика Девънпорт. Искаш ли лимонада?
— Не. — Той остана неподвижен като статуя на Праксител, без да забележи, че посетителят едва се удържа да не го изрита, за да го научи на прилично държание. — Скучно ми е — оплака се.