Кармайн седна на мекия тапициран стол.
— За цената на лечението тук би трябвало всичко да е от италианска кожа — подхвърли той.
— За да ги препикае някое бебе, доведено на гости на болния ли? Я стига!
— Така е. Запазваме италианската кожа за заседателните зали и кабинетите на членовете на борда. Там, където отивате, господин Смит, няма да има дори изкуствена кожа. Единствено пластмаса, желязо, пружини, а не матраци, и циментов под.
— Глупости! Никога няма да ме осъдят.
— Холоуман ще ви осъди. Разпитваха ли ви от ФБР?
— Не са спирали да ме разпитват. Затова закопнях да видя лицето ви, капитане. Притежавате известна аристократична изтънченост, каквато онези от ФБР нямат. Струва ми се, че единственият, който не се е довлякъл от Вашингтон, за да ме види, е Дж. Едгар Хувър, но и той ще ме разочарова, защото е дебел, човек не може да го нарече нито закръглен, нито набит.
— Външният вид понякога лъже. Обвиниха ли ви в нещо?
— В шпионаж ли? Да, но няма да постигнат нищо. — Смит се опита да се усмихна и Кармайн видя, че зъбите му са пожълтели от престоя в болницата. — Късметът ме изостави — призна простичко той. — Дойде при вас.
— Мъже на вашата възраст не карат двайсетцилиндрови спортни автомобили. Беше мокро, пътят беше хлъзгав, вие сте карали прекалено бързо и не сте внимавали — изреди Кармайн.
— Не натяквайте. Минавал съм по този път поне сто пъти, когато съм идвал, за да се кача на взет под наем самолет. Бях във възторг от мисълта, че този път ще се кача на собствен самолет.
— Обвинявам ви в убийството на Диди Хол, господин Смит. Открихме гащеризона и бръснача.
В очите му заблестя омраза; той целият се напрегна и тогава болката го връхлетя отново. Простена.
— Тази противна, смрадлива курва! Заслужаваше да умре, както и всички като нея — някой да им разпори гърлото от ухо до ухо! Гадна смърт за гадна жена!
— Интересува ме защо Диди нито се е опитала да избяга, нито се е съпротивлявала.
— Повикайте сестрата — изпъшка отново той.
Кармайн натисна копчето.
— Какво сте направили? — скара му се сестрата и нагласи системата.
— Стига глупости, нещастнице! — пошепна Смит.
Сестрата се наежи и си тръгна.
— Много ми се иска да науча какво направихте с Диди — настоя Кармайн.
— Сериозно? Ами ако не искам да ви разкажа? — стрелна го с поглед Смит и се отпусна на възглавниците, докато болката утихваше. — Сами ли сме? Записвате ли какво казвам?
— Сами сме и не записвам. Записът е невалиден и няма да бъде приет в съда, ако не е направен в присъствието на свидетел и с вашето съгласие. Когато ви обвиня официално, ще доведа свидетел и ще ви напомня какви са конституционните ви права.
— Леле, колко сте загрижен за мен! — рече подигравателно Смит. Очите му се замъглиха. — Защо пък не? Вие сте кръстоска между мастиф и булдог, но имате и нещо от котките. Любопитството е приемлив грях, поне така ми каза много уплашената Ерика.
Очите му се затвориха и той се унесе.
Кармайн зачака търпеливо.
— Диди… — проговори отново болният и неочаквано отвори очи. — Предполагам, че сте потърсили дъщеря ми, за която ви казах, че е в Корпуса на мира? — попита той.
— Да, но така и не я открих.
— Ана не се интересуваше от добри дела — призна Филип Смит. — Беше буквално изтъкана от разрушителни сили, а Америка много й допадна, защото тук има малко социални спирачки за инатливите деца. Не беше на подходяща възраст, когато се преместихме от Западна Германия в Бостън, а след това в Холоуман — скучният й стар живот беше ликвидиран с един замах във вихъра на глезотията, леконравието, инфантилните стремежи и страстите, които не подлежаха на никаква дисциплина. Неподходяща възраст, неподходящо място, неподходящо дете… — Смит замълча.
Кармайн не каза нищо, не помръдна. Изчакваше Смит да продължи, когато сам прецени.
— Училище ли? Какво ти училище. Това бе мястото, от което се пазеше като от огън. Скатаваше се толкова много, та накрая двамата с Натали решихме, че е най-добре да кажем, че ще се обучава у дома. Не можехме да направим абсолютно нищо, не намирахме начин да я контролираме. Ана ни се присмиваше, подиграваше ни се, не вярваше в идеята за социализма. Откакто навърши четиринайсет, имахме чувството, че в къщата ни живее враг — беше разбрала, че крием нещо. Затова двамата с Натали решихме да й даваме колкото пари поиска и да я оставим да прави каквото поиска. — Той се изсмя зловещо. — Тъй като почти не се мяркаше вкъщи и не разговаряше с нас, малко хора знаеха за съществуването й, а това беше странно, нали? Можехме да продължим социалистическата си дейност и да отпишем Ана като изгубена кауза.