— Където е било извършено убийството — уточни Кармайн, докато се оглеждаше.
— Точно така, капитане.
— Четиримата студенти, които са присъствали, днес тук ли са?
— Да.
— Ами съпругата, доктор Полин Денби?
— Чака в кабинета си.
Кармайн погледна в малкия си бележник.
— Бихте ли повикали господин Терънс Ароусмит, ако обичате.
Доктор Керуски кимна и забърза навън, а Кармайн обиколи помещението. Бе очевидно, че декан Денби бе седял в огромното кожено кресло до бюрото; персийският килим изглеждаше неспасяемо лекьосан, както и седалката на креслото и едната странична облегалка. Когато вратата изскърца, той вдигна поглед навреме, за да види истински бъдещ учен — с отпуснати рамене, прегърбен, дебели очила криеха светлите очи, плътните му устни бяха аленочервени и изпъкваха на иначе с нищо незабележителното лице. Беше задъхан, ръката, с която посегна да затвори вратата, трепереше.
— Вие ли сте господин Терънс Ароусмит?
— Да.
— Аз съм капитан Кармайн Делмонико. Седнете, ако обичате на стола, на който сте седели, когато доктор Денби е издъхнал.
Терънс направи безропотно крачка напред и приседна на края, след което вдигна поглед към Кармайн — също като заек пред змия.
— Разкажете ми всичко, все едно нямам никаква представа какво се е случило. Искам да чуя цялата история, включително причината, поради която сте били тук.
Младият мъж помълча, след това облиза неестествено червените си устни и започна.
— Деканът нарича тези сбирки понеделнишко кафе през седмица — всички без него пием кафе. Той пие жасминов чай от някакъв магазин в Манхатън и никога досега не ни е предлагал да го опитаме, макар някои да бяха споменали, че обичат жасминов чай. Деканът твърдеше, че бил безобразно скъп и не бива да свикваме с вкуса му, поне докато не станем асистенти.
Много интересно, помисли си Кармайн. Деканът е изтъквал предпочитанията си като някаква изключителна привилегия и това никак не е допаднало на студентите, които е канел. Макар Терънс Ароусмит да бе в самото начало на разказа си, Кармайн вече придоби впечатлението, че не са харесвали декана.
— Трябва да си аспирант, за да те поканят — продължи младият мъж. — Аз съм аспирант, затова съм и чест гост, което не е необичайно. Сбирката представляваше нещо като парти за любимците. Деканът бе специалист по Данте и онези от нас, които се бяхме посветили на италианската литература от Ренесанса, му бяхме любимци. Ако обаче си подхванал Гьоте или съвременни автори като Пирандело, тогава покана нямаше.
Много е точен и изчерпателен, помисли си Кармайн. Ще ми разкаже много.
— Пиша дисертация за Бокачо — продължи Терънс Ароусмит — и доктор Денби одобряваше работата ми. Провеждаше сбирките в понеделник, през седмица. Най-лошото беше, че не обръщаше внимание на времето, и онези, които имахме лекции веднага след кафето, понякога закъснявахме толкова много, та не ни пускаха да влезем. Ако имахме важна лекция, ставаше много неприятно, но той не позволяваше никой да напуска, докато не приключи с темата, която беше подхванал. Очакваше пълното ни внимание и активно участие, затова нямаше никакъв смисъл да се опитваме да претупаме срещата, като му дадем думата.
— Случи ли се нещо различно по време на вчерашната ви сбирка?
— Не, капитане, поне никой от нас не забеляза. Деканът беше в чудесно настроение, дори каза един виц! На тези срещи редът беше строго установен. Влизахме в десет на минутата, отивахме до количката, наливахме си кафе и всеки си вземаше парче сладкиш. През това време деканът приближаваше до шкафа и вадеше кутийката, в която беше жасминовият му чай. Спомням си, че се ядоса, защото беше останало само едно пакетче, а трябвало да бъдат три. Само че ние го гледахме недоумяващо и той реши, че нямаме нищо общо, във всеки случай не стовари вината върху някого от нас. Докато се настанявахме, той отнесе пакетчето до количката, където специално за него имаше кана с гореща вода. — Ароусмит потръпна и видимо се разстрои. — Наблюдавах го. Май, след като се оказа, че липсват пакетчета чай, всички бяхме нащрек. Той извади пакетчето от опаковката, пусна я на количката и сложи пликчето с чая в чашата си.
— Възможно ли е някой случайно да вземе неговата чаша? — попита Кармайн.
— Няма начин. Първо, тя е от фин костен порцелан — останалите пием от обикновени керамични чаши. В добавка на нея пише „Декан“ и от двете страни, с готически букви. През петнайсети век в Италия не се е пишело с много завъртулки, но той си харесва чашата и твърди, че била подарък от съпругата му. Наля си вряла вода, върна се при креслото си и седна. Усмивката му беше толкова… самодоволна! Знаехме, че ни чака дълга среща, че той е открил нещо интересно, за което да говорим. Така се и оказа. „Открих нещо изключително интересно, което искам да споделя с вас, господа“, започна той и замълча, за да духне чая. Странно, спомням си всичко съвършено ясно! Изсумтя и добави нещо, което нито един от нас не чу ясно — май беше нещо за чая. След това поднесе чашата към устата си и започна да пие на малки глътки — сигурно е парел, въпреки това той не се отказа, сякаш се опитваше да ни покаже, че не ни стиска да пием толкова гореща течност. Май тогава чухме шума, макар Бил Партридж да твърди, че първо е забелязал промяната в изражението му. Според мен няма кой знае какво значение кое е било първо. Издаде някакъв звук, сякаш се задушаваше, изгъргори и лицето му пламна. Изпъна се от главата до краката и остана неподвижен като дърво. От устата му излезе пяна, но той не понечи да стане, за да повърне. Размаха ръце, краката му се мятаха, пяната се разлетя, движенията му станаха неудържими, а ние седяхме като парализирани и го гледахме! Измина поне минута преди Бил Партридж — той е най-запален по науката от всички ни — неочаквано да скочи и да се разкрещи, че деканът е получил удар. После хукна към вратата да повика линейка, а ние останалите просто се отдръпнахме. Бил се върна, провери пулса на декана, погледна зениците му и притисна ухо към гърдите му. След това заяви, че деканът е мъртъв! Не ни позволи да си тръгнем.