Семейство Пю бяха в апартамент на предпоследния етаж с изглед към червените скали на Норт Рок. Дърветата тъкмо се раззеленяваха, гората около Холоуман изглеждаше така, сякаш някой бе метнал върху нея тънък, прозрачен, бледозелен воал, но Кармайн знаеше, че Дейвид и Инид Пю не го забелязват.
И двамата бяха в средата на четирийсетте, загорели, със стегнати тела, носеха дрехи с ярки цветове, които издаваха, че живеят в много по-топъл климат, и бяха много по-красиви от сина си. Надменният, самовлюбен и неморален Еван Пю спокойно можеше да бъде подменено дете. След пет минути разговор му стана ясно, че не притежаваха подобни качества, а пък адвокатът ги придружаваше единствено за да им помогне, ако се появят някакви неясноти по документите. Не демонстрираха мъката си, но не я и криеха. Как бе възможно момче като Еван да излезе от подобно семейство? Настояха да чуят цялата истина за убийството му, особено болезнена задача за Кармайн, на когото бе крайно неприятно да разбие илюзиите им.
— Да, напълно в негов стил — промълви тъжно госпожа Пю. — Еван обичаше да къса крилцата на пеперудите. Пробвахме всички лекове, известни на човечеството, капитан Делмонико, но нищо не помогна и така и не успяхме да го направим по-човечен. Психиатрите го определиха като психопат и твърдяха, че лечение няма. Двамата с Дейви се надявахме, молехме се, когато порасне, сам да придобие повече хуманност. Беше толкова умен! Изкара забележителен резултат на САТ… Когато избра „Чъб“ го пуснахме — по принцип предпочитахме да е близо до нас, но той си беше наумил да учи в „Чъб“. Това било най-добрият медицински колеж. Интересуваше го единствено медицината. — Тя въздъхна. — Двамата с Дейви отдавна се опасявахме, че ще се случи нещо подобно.
— Много съжалявам, госпожо Пю, господин Пю — каза съчувствено Кармайн.
Не изрече нито дума повече, докато не влезе заедно със сержантите си в асансьора.
— Все на някого се падат съвършените родители.
— За пръв път виждам хора като семейство Пю — кимна възхитено Кори.
— Аз също — вметна Ейб.
Когато се натъкнаха на Майрън, който превеждаше Ерика Девънпорт през фоайето на „Кливланд“, Кармайн имаше чувството, че е заловен на местопрестъплението. Доктор Девънпорт беше облечена в пурпурен костюм, който придаваше виолетов оттенък на очите й, и той развеселено отбеляза, че е с обувки на нисък ток — Майрън не беше от високите мъже. Чакай да се запознае с Дездемона, помисли си и кимна на екипа си да продължат.
— Как е София? — бе първият въпрос на Майрън.
— Дездемона смята, че ако я заведеш на обяд — сам — и й купиш перидотите, за които мечтае, имаш големи шансове да ти напише червена точка — обясни Кармайн.
— Още утре, защото не е на училище.
— И още нещо, Майрън. Каквото и да си й казал за Ерика, София си е навила на пръста, че си дошъл да й обърнеш малко внимание, докато аз работя над тежък случай. Тя обожава малкото си братче, но то отнема почти цялото време на Дездемона.
Майрън изпъшка.
— О, Кармайн, много съжалявам, че стана така.
— Кажи го на нея, не на мен.
— Ще й купя диаманти!
— Само да си посмял! Дездемона каза, че перидотът е подходящ за шестнайсетгодишно момиче, и аз напълно вярвам на преценката й.
Той кимна отново на Ерика Девънпорт, която не бе продумала, и последва Ейб и Кори.
— Коя е Дездемона? — дочу решителният й глас.
Не успя да долови отговора на Майрън, но бе почти сигурен, че той ще се засмее, ще я погледне тайнствено и ще я накара да изчака, за да види сама.
— Всички говорят за нея и Майрън — прошепна Ейб.
— Нищо чудно, че носи диаманти — рече Кори.
Да, нищо чудно, помисли си Кармайн. Откога ли я познава Майрън и как ще продължим приятелството си, след като ненавиждам тази жена? Истинска харпия, която поглъща живи мъже.
Останалата част от деня не донесе нищо ново, така че, когато настъпи петък, ясен, безоблачен ден, Кармайн въздъхна облекчено. Имаше нужда да си почине. Качи се на колата и се отправи по магистрала 1–95 към Кейп Код, трудно достъпно място, тъй като някакво геофизично чудовище бе отхапало огромни късове от брега. Залив Бъзард беше най-големият. Който и път да хванеше, пътуването щеше да е дълго, затова, докато беше още в Кънектикът, той сложи сигналната лампа на покрива на феърлейна и използва сирената, за да може спокойно да надвиши ограничението от сто и десет километра.