Чатъм се намираше на сгъвката на лакътя, а Орлиънс беше на долната част от ръката, едно от прелестните селца, пръснати наоколо, въпреки че по това време на годината повечето от вилните селища и къщите бяха безлюдни. Кейп беше летен курорт. Обикновено къщите бяха от кедрови греди и шиндели, оставени небоядисани, за да може морето да ги патинира в сребърно, а през юли бяха окичени в розов или бял трендафил. Полуостровът с формата на ръка, извита така, сякаш някой мъж показваше бицепса си, обгръщаше тихите води на залива Кейп Код, подобни на огледало през лятото, малко по-навътре разпенени от яростта на Атлантическия океан, а плажовете по долната част на ръката бяха покрити с мокри от прибоя пясъчни дюни.
Кармайн обичаше Кейп и неосъщественото му желание бе да има лятна вила между Хаянис и Провинстаун, първото място, на което акостирали пилигримите.
Домът на Филомина Скепс се намираше в края на алея, дървената ограда бе скрита от пълзящи рози, които цъфтяха през юли. Бе в типичния за Кейп Код колониален стил, кедровото дърво бе посребрено, имаше леки дървени решетки, по които да се катерят розите, и достатъчно голяма градина, за да може да се каже, че имотът е скъп. Стигаше чак до тихите води на закътания залив, имаше си собствен кей и навес за лодки; очевидно някой обичаше мореплаването. На страничната стена на къщата се виждаше отвор за гориво, който издаваше, че някой живее тук през цялата година. Кармайн се огледа очарован и тръгна по засипаната с обли камъчета пътека към входа.
Госпожа Скепс отвори. Бе мургава красавица, с гъста, черна, къдрава коса, матова кожа, черни вежди и мигли, и тъмнозелени очи.
— Заповядайте, капитане — покани го тя и го поведе по дълъг коридор към задната част на къщата, където бе пристроена оранжерия в английски стил, цялата остъклена с метални подпори в стил ар нуво, боядисани в бяло. Тук гъмжеше от растения, някои докосваха прозрачния покрив, въпреки това имаше достатъчно място за бялата маса със столове, а малко по-настрани бяха разположени две малки канапета, тапицирани в бяло. Каишите, забеляза той, също бяха бели. Очевидно госпожа Скепс беше перфекционистка. Зеленото бе оставено за пищните растения, докато всичко останало беше бяло.
Беше донесла сладки. Тъй като той не спря по пътя, за да закуси, си взе от фините бисквити и изпи няколко чашки (порцеланови, не от големите глинени!) кафе. Едва след като приключи, заговори по същество.
— Не сте омъжена повторно, нали? — попита той.
— Не. Дезмънд беше единствената ми любов — отвърна тя, наричайки Скепс с цялото му име, сякаш никога не го бе наричала по друг начин. След това хвърли бомбата със съвършено спокоен глас. — Обсъждахме да се съберем отново.
Стреснатият му поглед се задържа на гладкото й безизразно лице.
— Така ли? След толкова години?
— Да, заради сина ни. Обадих се на Дезмънд преди четири месеца и говорихме няколко пъти. Нали знаете, че имаше друга?
— Дори да е имало, госпожо Скепс, от нея нямаше и следа.
— Говоря за Ерика Девънпорт, разбира се.
— Тя категорично отказа да е имало нещо между тях.
— Естествено! Не беше някоя голяма любов. И от двете страни. Капитане, едно от условията ми беше Дезмънд да прекрати отношенията им.
— Той прекрати ли ги?
— Да, скоро след първия ни разговор.
— Да й е правил прощален подарък — диамантени обеци и висулка? — попита любопитно Кармайн. Според въпросната Ерика Девънпорт, любопитството бе най-големият му грях.
Госпожа Скепс се разсмя искрено.
— Кой, Дезмънд ли? Не! Може да е един от най-богатите хора в Америка, но е невероятно стиснат. — Очите й се напълниха със сълзи. — Боже, толкова ми е трудно да говоря — да мисля! — за Дезмънд в минало време. Не, онова, което Дезмънд даде на Ерика, бе много по-ценно от диаманти, въпреки че не му струваше нищо.
— Място в борда на директорите, освен останалото.
— Точно така. Нямах нищо против нея. Докато беше с нея, не ме тормозеше.
— Вие сте добре образована.
— Да, чета много.
— Хубаво е човек да има тапия, но допълнителните четива всъщност дават допълнителни знания. Кажете ми, госпожо Скепс, защо настояхте да се съберете? Ревността на съпруга ви е съсипала брака.
— Казах ви, че го направих заради малкия Дезмънд.
— Не е ли по-добре да не става свидетел на ужасите, на които ви е подлагал баща му? Прочетох материалите от делото и съм запознат.
— Накарах го да ми даде дума, че никога повече няма се държи по този начин — отвърна госпожа Скепс. — Дадената дума бе нещо свято за Дезмънд. Вижте, малкият Дезмънд навлиза в пубертета, а момче на тази възраст има нужда от баща, колкото и неподходящ да е той. Готова съм да умра за детето си, капитане! Освен това съм убедена, че след като Дезмънд беше дал дума, щеше да я спази.