Той изпъшка.
— Много ми се иска, но трябва да се върна при Ерика. — Допи и последната глътка скоч. Стана и ги погледна тъжно. — Как само ми се иска всичко да бъде както едно време — въздъхна нещастно той, — само че не може, нали?
— Това е животът — засмя се Дездемона. — Едва ли има по-изтъркана фраза. Но не се безпокой, скъпи Майрън. Нещата ще си дойдат на мястото.
— Изобщо няма да си дойдат на мястото — каза тя на Кармайн по-късно, докато похапваха ребърца. — Как само ми се иска да я харесвах! Само че не мога да я понасям. Преструва се на крехка, въпреки че, ако беше само преструвката, щях да го преглътна, но тя е невероятно студена. Ще разбие сърцето на горкичкия Майрън.
— Може би няма — отсъди Кармайн, усетил как оптимизмът му се връща, след като се е заситил с хубава храна.
— Според мен, той е очарован от всичко у нея, което ние не можем да търпим. Но човекът е на петдесет, дамата е красива, макар и пресметлива. Ерика е просто преходна фаза.
— Наистина ли?
— Да.
— Искаш ли да направя пай с остатъците от месото? — попита тя. — Ще го направя голям, понеже София каза, че ще доведе две приятелки, които ще останат да спят у нас.
Кармайн се раздразни.
— Май е крайно време да поговоря с дъщеря си — заяви той.
— Недей, Кармайн! Сигурна съм, че има основателна причина.
Сякаш по поръчка София влетя в къщата ококорена и пребледняла.
— Татко — извика тя и хукна право към него. — Някой ме заключи в хранилището зад лабораторията по физика.
Видя ли? — казваха очите на Дездемона, но Кармайн стисна София за раменете и я огледа внимателно. Беше разрошена и страхът й бе непресторен.
— Как се случи, миличка? — попита той.
— Не знам, просто се случи! А не трябваше! Никой никога не заключва хранилището! — Тя потръпна и се притисна в него. — Чух, че навън някой ходи напред-назад и нещо се блъска във вратата. Татко, не мога да обясня защо, но съм сигурна, че ме беше погнал! Днес бях дежурна по почистването, всички видяха, че влизам и излизам от хранилището. Отначало реших, че някой си прави майтап, но после чух стъпките и ме обзе ужасно чувство!
— Той махна ли се? — попита Кармайн и усети как сърцето му се свива. — Колко време остана вътре?
— Около пет минути. Сигурна бях, че той ще отвори вратата и ще ме нападне веднага щом училището утихне, затова се измъкнах през капандурата на тавана. Тя води към главния димоотвод, затова пълзях по него цяла вечност и излязох в другия край на лабораторията. Лампите бяха угасени, но навън беше още светло и тогава го видях — дребен тип, куцаше. Постарах се да не вдигам шум и се плъзнах на пода. След това пропълзях до вратата в моя край, изчаках той да тръгне в обратната посока, отворих едва-едва и се измъкнах навън. Тогава вече хукнах!
Невероятно, помисли си Кармайн. Със сигурност е мое дете. Обърнала е внимание на всички подробности дори в момент, когато не е била на себе си от страх.
— След това изтича до колата и се прибра — довърши той.
Тя го погледна презрително.
— Татко! Ако го бяха направила, щях да съм се прибрала преди цяла вечност! Не, той навярно е отворил вратата на хранилището, защото беше разбрал, че вътре няма никой. Изтичах и се скрих сред форзицията тъкмо навреме — той тръгна към моята кола. Тогава вече бях напълно убедена, че е преследвал не друг, а мен! Затова се спотаих и изчаках да се стъмни. Тогава се промъкнах до улица 133 и повиках такси. Качих се чак след като огледах добре шофьора. Беше чернокож, затова си отдъхнах. В момента чака на Съркъл, татко. Не си носех портмонето, а сумата е потресаваща!
Дездемона излезе, стиснала портфейла си, а Кармайн поведе разстроената си дъщеря към хола и й даде чаша червено вино с газирана вода.
— Ще използвам думите на кмета на Ню Бритън: „Справила си се добре, малката“ — похвали я той гордо.
Гордостта и благодарността към онази неведома сила, която бе закриляла София, го накараха да й сервира вечеря — тя беше гладна като малко вълче — след което я сложи да си легне, но преди това я успокои с една от „бомбите“ на Дездемона. След като възторгът на момичето, че е успяло да избяга със собствени сили се поуталожеше, то щеше да заспи и да сънува кошмари, докато будният му ум не се изтощеше.
Чак тогава той осъзна всичко. Седна и се разтрепери неудържимо, закърши ръце.
— Копеле мръсно! Гадно копеле! — съскаше той пред Дездемона, стиснал зъби. — Защо не се захване с мен? Защо му е едно невинно шестнайсетгодишно момиче? Та тя е най-милото, най-доброто и обичливо момиче! Собственоръчно ще му откъсна главата!