— Ако избраният метод, разтърсил съпругата и децата на Нортън, е бил част от престъплението, тогава попадаме на нова територия, Кармайн — продължи замислено комисарят. — Не трябва ли да поровим по-дълбоко в семейството на жертвите?
— Ще преобърнем отново всеки камък — обеща Кармайн.
Госпожа Барбара Нортън бе имала повече от седмица, за да се възстанови от истерията, макар Кармайн да подозираше, че лекарят й е предписал силни успокоителни. Очите й гледаха с празен поглед и жената се движеше така, сякаш газеше през гъст захарен сироп.
Независимо от това тя говореше напълно смислено и логично.
— Сигурно е някой откачен, на когото е отказал заем — предположи, докато му сервираше кафето. — Нямате представа какво е, капитане! Хората очакват банката да им даде пари просто така, без каквито и да било гаранции! Повечето се отказват наистина, но откачените не се примиряват. Помня поне шестима, които са пълнили пощенската ни кутия с кучешки изпражнения, изливали са сода каустик в басейна, дори са се изпикавали в млякото! Питър пусна оплаквания срещу всички в полицейското управление на Холоуман, така че там сигурно ще намерите имената им.
Кармайн забеляза, че е доста закръглена, но това се харесваше на някои мъже, освен това имаше красиво лице — трапчинки, розови бузи, безупречна кожа. Когато децата й влязоха, той потисна въздишката си. Очевидно в това семейство всички имаха склонност към пълнота, гените им предполагаха затлъстяване. Питър Нортън, помнеше го от аутопсията, бе с наднормено тегло — дебели ръце и крака, подпухнали пръсти, затлъстял от раменете до бедрата, не само в коремната област. Според съседите, госпожа Нортън се опитвала да им ограничи храната, но съпругът й не спирал да негодува. Непрекъснато водел децата във „Френдли“, за да похапнат парфе или да пият шейк.
— Вашите приятелки разбираха ли се със съпруга ви, госпожо Нортън? — попита Кармайн.
— О, да. Вършехме всичко заедно. На Питър му беше приятно да имаме едни и същи приятели.
— Как се забавлявахте?
— Във вторник вечер ходехме на боулинг. В четвъртък играехме канаста у някое от приятелските семейства. В събота вечеряхме навън, после ходехме на кино или на театър.
— Ангажирахте ли детегледачка, госпожо?
— Да, все едно и също момиче, Имелда Гонзалес. Питър отиваше да я вземе и я докарваше у нас.
— Вие никога ли не излизахте сама?
— О, не!
— Кои са приятелите ви?
— Грейс и Чък Симънс, Хети и Ханк Шугърман, Мери и Ърни Триподи. Чък работи в „Холоуман Нешънъл“, Ханк е счетоводител, експерт по данъчното облагане, а Ърни е собственик на магазин за обзавеждане на спални и бани. Ние, момичетата, не работим.
Типични семейства от средната класа, помисли си Кармайн, докато отпиваше кафе. Беше подправено с кардамон, пълна отврат. Според него кафето си беше кафе и вкусът му не трябваше да се разваля с други подправки.
— А ходите ли някъде другаде, госпожо Нортън?
Светлите й къдрици потръпваха, докато кимаше като робот.
— Да, разбира се! На благотворителни събирания, въпреки че те не се провеждаха много често. На организираните от „Корнукопия“ ходехме само ние с Питър, защото „Форт Нешънъл“ е собственост на „Корнукопия“. През останалото време бяхме винаги осмината. — Тя посърна и брадичката й потрепери. — От сега нататък едва ли ще излизам. Приятелите ни са много мили, но аз съм скучна и безлична без Питър. Той умееше да се шегува, все измисляше по нещо!
— Нещата ще се наредят, госпожо Нортън — опита се да я успокои Кармайн. — Ще създадете нови приятелства.
Особено, помисли си той, с пенсията на Питър Нортън и застраховката. Под отчаяната домакиня се криеше жена, решена да се спаси. Може би щеше да отиде на някой луксозен круиз и да си потърси мъж, когото ще командва. Ако не беше фаталната дата трети април, той щеше да я заподозре, че успешно се е справила с човек, когото малцина са харесвали. Въпреки че смъртта му беше ужасна, имаше отровители, които с удоволствие биха наблюдавали страданията му. Само че госпожа Нортън не се беше наслаждавала на смъртта му. Тя бе изпаднала в истерия, съседите бяха чули виковете й и веднага бяха дотичали. Когато Кармайн пристигна, децата тъкмо се отърсваха от шока, докато за госпожата бяха нужни двама медици, домашният й лекар и толкова силна инжекция, че бе спала часове след това.
Той се обърна към децата в опит да разбере що за семейство са били. Момиченцето, Марлин, беше агресивна и интелигентна — едва ли бе от обичаните в училище деца, реши той. Момченцето, Томи, очевидно живееше, за да се храни; когато се протегна, за да си вземе от сладките, които домакинята бе поднесла на Кармайн, майка му го перна жестоко през ръката и го погледна толкова страшно, че детето се сви.