— Патси тръгна ли?
— Първо на него казах. Кори го придружи. — Гласът на Ейб трепереше.
— Как е пълното му име?
— Томас Питър. Преди няколко дни е станал на пет, така че през септември е щял да тръгне на училище. Сега никога няма да разбере какво е.
Качиха се във феърлейна; Ейб сложи сигналната лампа на покрива. Кармайн седна отпред и покри лицето си с ръце. Кошмар, това беше истински кошмар! Колкото и да бе странно, писъкът на сирената го успокои: самотен и безнадежден. Приближиха северен Холоуман преди той да свали ръце от лицето си.
— Тя призна ли? Кой е при нея?
— Единствено Дейв О’Брайън, дежурният в северен Холоуман тази седмица. Обадила му се е напълно спокойно, не е звъняла на друг. Дейв отишъл направо там, след това ми позвъни на мен. Това е всичко, което знам.
— Как е възможно тъпият й доктор да не разбере, че тя крие нещо? И двата пъти, когато я видях, беше натъпкана с лекарства и нямаше начин да измъкна и дума от нея! Трябваше да я притисна, Ейб, но тя ме заблуди!
— Кармайн, нито един от нас нямаше да разбере. Ако наистина е убила съпруга си, реалността се е оказала толкова различна от представите й, че наистина е превъртяла, не се е преструвала! Само че все още не сме сигурни дали го е извършила тя и засега това е най-важното.
— Какво друго може да бъде, освен стрихнин?
— Нито аз знам, нито ти. Случват се какви ли не гадости, Кармайн, но засега просто не знаем, така че се успокой.
Бяха се събрали съседи, други ченгета от северен Холоуман бяха оградили пътеката към къщата, а Патси ги чакаше на верандата. Тръгна към колата, за да ги посрещне.
— Не е стрихнин — започна той направо с тих глас. — Задавил се е гумичка, която приличала на ягода.
Кармайн и Ейб бяха обхванати от облекчение, нахлуло подобно на пробив в язовирна стена, напълно завладяващо, последвано от силен срам. Не бяха пропуснали нищо! Но такава възможност имаше. Нещастното дете беше мъртво, въпреки че милостивият Бог им беше спестил самообвиненията.
— Тя как е? — попита Кармайн и усети, че е отмалял.
— Седни, братовчеде. Ти също, Ейб.
Седнаха на стълбите към верандата.
— Тя е вътре — рече Патси грубо и посочи с брадичка прозореца на хола. — Добре че малкият не е там. Не искам никога повече да виждам тази жена.
Кармайн се изправи веднага, силно озадачен.
— Патси! Какво е направила? Да не би тя да му е натъпкала гумичката в гърлото?
— Все едно, че го е направила. Сама ще ти разкаже. — Поведе ги нагоре към стаята на Томас Питър.
Ейб и Кармайн наблюдаваха как Патрик поема на ръце момченцето и го поставя в застлан с хавлия сак, а след това го отнася на нещо като плоска празна носилка с дъно като корито, така че малкото телце да не се вижда.
Госпожа Барбара Нортън седеше с Кори и сержант Дейв О’Брайън. Беше все така спокойна и единствено разказът й разкриваше, че у нея се крие дълбоко вкоренена лудост. Сякаш нямаше представа, че синът й е мъртъв, макар сама да се бе обадила по телефона на Дейв О’Брайън и му бе обяснила, че Томи е посинял и не диша, същевременно бе добавила, че го е убила.
— Сега, след като Питър го няма — каза тя на полицаите, — най-сетне мога да правя каквото поискам. — Наведе се напред и заговори шепнешком: — Питър беше ненаситен. Настояваше да ядем същото, което яде и той — децата се надуваха като балони! Не спорех с него, нямаше смисъл. Просто изчаквах. Изчаквах.
Тя кимна сериозно, след това се отпусна назад и се усмихна.
— Никой не обича дебелаците — поде отново, — така че след като Питър почина, минахме на диета. Марлин и Томи пиеха вода. Аз пиех кафето чисто. Можем да ядем сурови зеленчуци, но никакъв хляб, никакви сладки, никакви торти, нищо със захар. Никакво мляко, никаква сметана, никакви десерти. Позволявах на Томи и Марлин да ядат солени бисквити на закуска и на обяд. Ядяхме варено пилешко без кожата или пък риба и си задушавахме зеленчуци. Понякога похапвахме ориз. И така сваляхме килограми. Когато Томи тръгне на училище през септември, ще бъде като фиданка.
Възцари се мълчание и Кармайн реши да рискува с един въпрос.
— А ти как успя да останеш толкова слаба, Барбара?
— Непрекъснато си пъхах пръста в гърлото.
Ясно защо нещастното дете се е задавило с гумичката, помисли си Кармайн, но въпросът е откога продължава тази лудост? Какво я е предизвикало? Дали смъртта на Питър Нортън? Да не би той да е умрял в резултат на нея? Смъртта на Томи сигурно е последната капка, извадила я извън релси, но се налага да получа някои отговори.