Последният в колоната, Никифор, който уж бе сигурен от по-рано, че Деян няма да дойде, при един завой неволно се поспира и претърсва с поглед лъкатушките на дирите ни надолу — дано се мерне закъснял другарят ни.
— Слаба видимост! — констатира той.
Безпределното пространство на белотата става още по-пусто. Няма го мършавия, изсушен като чироз силует на Деян по следите ни.
Изпитваш внезапно вътрешно зъзнене през бялата светлина на снега, студена и безплодна като докосване на нечия отсъствуваща ръка.
Деян наистина няма да дойде. Никифор настига групата бързешком, спазвайки точно разстоянието между предидущия и себе си. Но предидущият не го спазва. Това е Дара, която все се отклонява встрани. Само тя не може да си наложи да мълчи:
— Никифоре, ти какво мислиш…
— Нищо не мисля! — отсича Никифор. — Само за изпълнението на задачата! — И вади от горния джоб на якето си тефтерче, в което вървешком вписва педантично данните за времето, скоростта, посоката. На колана му виси крачкомер. Той често го поглежда, после часовника си и наум изчислява хода.
— На мене разправяй! Все за това мислиш! И другите само в това им е умът! Дори зная всеки поотделно какво мисли!
Дара се взира напред, сякаш да прочете мислите на Водача, който продължава да прави пъртина, съсредоточен в стъпките си.
Мислите на Водача тежат повече от раницата му
Ти единствен в групата се чувствуваш сам.
Ходът на другите се изравнява с твоята крачка. Затова трябва цял да си вглъбен в собствения си вървеж. По тоя начин поддържаш равномерността и съгласуваността на общото движение.
Сякаш направо от снега изникват образи, които се препречват пред тебе, искат да те спънат, да те спрат, да те върнат назад. Трябва да водиш борба на вътрешен фронт в себе си, за да не се повлиява ходът ти от хода на връхлитащите те мисли.
Ето, Деян дойде на края на града в още недовършената ти къщица. Завари те, тъкмо садиш дръвчета в градинката.
Едро ръкостискане.
— Уплетох се из тези улички като в кълчища! — казва Деян и избягва погледа ти.
Не е на добро това внезапно гостуване.
— Бягам от блоковете, Деяне! — сочиш му далече към квартала с нови блокове, строени като войници в настъпление.
— Не е ли късно за овошки? — пита Деян.
— Тъкмо време за садене: късна есен!
— Ще измръзнат.
— Ще ги повия в слама и зебло.
Бихте говорили още дълго на странични теми, за да заобиколите главната. Но ти не се стърпяваш:
— Деяне, защо не ме потърси в клуба?
— Исках насаме да си поговорим, Найдене!
— За какво? — недоумяваш.
— Позволяваш ли да те разсърдя?
— Опитай се! — отвръщаш великодушно. — Влез вътре на топло!
— Да не безпокоя жена ти!
— Толкова ли е обезпокояващо това, което ще ми кажеш? — питаш ти и се затваряш в себе си.
Деян снове из градинката сред голи дръвчета, овъглени от сланата, сякаш измежду тях търси думите си:
— През декември денят е най-малък. Не е време за прояви! Защо да рискуваме хората за покриване на разряди…
Възразяваш отчуждено:
— Знаеш много добре, че няма да ни пуснат до Памир, преди да сме изпълнили плана за разрядите. Пък и младежите ламтят за повече прояви. Защо да ги спираме?
— Не ламтиш ли ти за прояви, Найдене? — набляга тихо Деян.
— Аз не се деля от другите? — отвръщаш самообладано.
Изчаквате се взаимно да подредите мислите си.
— Нужна е предпазливост! — казва Деян, строшавайки едно крехко, премръзнало клонче.
Ти избухваш:
— Знаеш, пазейки се от всичко, ние не се опазваме като човеци!
Деян си тръгва. Не го задържаш.
— Предупреди групата, че аз не съм съгласен! — заявява Деян на прага.
Процеждаш през зъби:
— Защо аз, ти ги предупреди!
Деян махва с ръка отдалече:
— Ако решиш да ми се разсърдиш, обади се!
— Няма да стане нужда!
Останал сам, разсъждаваш:
Кого да слушаш? Лесно е да се дават съвети отстрани. Мястото на водача е най-открито и най-ветровито. Какви не ветрове те брулят от всички посоки. Ако се поддадеш на всеки вятър, трябва непрестанно да се въртиш. И вместо да показваш пътя, ще станеш ветропоказател. Не! Себе си трябва да слушаш. Сам себе си да следваш, за да те следват и другите. Самотен, необвързан с никого поотделно, за да бъдеш с всички заедно!
И се свеждаш загрижен над едно дръвче…
Водачът забива крак в снега. Сякаш посажда стъпка след стъпка. Какви овошки ще поникнат от тези следи?
Стръмнината расте
Върволицата ни заглъбва навътре в планината. Хлъзгав наклон. Думите стават все по-редки, все по-кратки. Само Дара се обажда от време на време.