Поетът подрънква с китарата, налучквайки мелодията с неотменен, повтарящ се ритъм, сякаш нищо не е трепнало във всемира:
Дара мести поглед ту към единия, ту към другия от двамата съперници, изгубила за пръв път ума и дума.
Присмехулникът се оттегля в безучастност. Но мълчанието му прозвучава със зъл смях. Щом и той се отказва да коментира случая, жалко е положението на красавеца.
Андро запазва самообладание. Най-доброжелателно кимва в знак на съгласие. Ироничната му присмивка, която го прави тъй обаятелен, сега увисва във въздуха — Зорка не я вижда вече. Или не иска да я види.
Мълчим по липса на нещо по-добро.
Лежим под завивката на звездния свод. Земята ни служи за постеля и възглавница. Не поглеждаме към новосъчетаната любовна двойка. Но всички тръпнем смутени, удивени като младоженци.
Край нас витае едно безмълвно споразумение: да не се бъркаме в личните работи на тия тримата, да оставим всички членове на колектива свободни, за да не ги изгубим никога.
И все пак, от всички нас струят неудържими електромагнитни вълни към влюбените и се връщат обратно към нас, наситени с нови трептения. Групата ни се превръща в силово поле на една мълчалива страст, от чиито кръстоски зависи по-нататъшната ни обща съдба.
Песента на китарата бавно крее, залинява и замлъква. Само щурците наоколо изразяват гласно удивлението си пред необятния небосвод и пред малкото човешко сърце.
От тази нощ в Андро избухва голямото чувство. Той пада със страшно сътресение на земята. Не може да познае света наоколо и себе си. Не е подозирал, че е способен да обича и да страда така. Не си е представял, че нощта може да бъде толкова многоцветна. Поразен е от полифонията и на собственото си чувство.
С един шок е излекуван от далтонизма на сърцето.
Не може да затвори очи. Нещо му е неудобно върху меката, уханна папрат. Познава безсънието на звездите. Цял се преобразява. Един нов човек между нас.
Представя си собствената пропусната любов, изживяна пълноценно от другия. Там, на две стъпки от него, е истинското му съществование, а той е тук, съвсем сам с красотата и младостта си.
Нима красотата и младостта ще допуснат да станат жалки?
Стиска зъби и се опитва да се усмихне. Усилия, колкото да повдигнеш планина, за една усмивка.
Опиянява го откритието му: любов! Нима е възможно да съществува такова чувство?
Самият той изцяло заживява с новоизникналата взаимност между Горазд и Зорка. Без самосъжаление. Чувствува се съпричастен към щастието им: нали той е допринесъл за това? Изпитва някакво парадоксално удовлетворение.
На утрото се надига съвсем друг Андро. Като след ампутация. Осакатен, но излекуван от гангрената на равнодушието. Наново се учи да стъпва по земята.
И земята го посреща съвсем друга. Колко пъстрота!
Какво му остава? Да си изработва хубави мисли:
Благословена болка
От болката става разбиване на атома. Заражда се нов безкрай в тебе. Така издълбоко те боли, та свят ти се вие от дълбочините, които откриваш в себе си. По тези бездни отгатваш и своите възможни, нестигнати върхове. Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него.
Някои хора трябва да ги втикаш вдън земя, за да изскочат след време като извор.
Ти ще избликнеш, ще заклокочиш, ще утолиш нечия голяма жажда. Ще звънне и твоят час.
Ревнив? Да приличаш на другите — това е тъпчене на едно място. Ти ще бъдеш различен, за да направиш поне една крачка напред от другите, макар и да стъпчеш себе си.
Непрестанна, разяждаща болка — тъкмо този вид състояние те изразява най-плътно.
От тази нощ започва животът ти. Дотогава си имал мъртвородени дни.
Изгубената любов — единственото, което ти принадлежи и те владее.
Като хванеш погледа на Зорка, сякаш земята се разтърсва под тебе. Веднага се съживяваш, енергия се събужда в тебе, и смелост, и необятна доброта.
Сам се харесваш такъв — облагороден от болката.
Не искаш да си спомняш какъв си бил по-рано: самодоволен, самовлюбен красавец. Отвращаваш се от себе си.
А Зорка и Горазд стават на заранта, притихнали, сами изумени от близостта си. Не го показват. Но утринната ведрина е напоена с тяхната върховно спокойна взаимност.
Онази, познатата ти до скука Зорка, е потънала някъде дълбоко в тази, която сега стои до рамото на Горазд, като че ли е съвсем друго момиче. И най-страшното е, че това ново, непознато момиче ти харесва несравнимо повече и те влече непреодолимо.
Колко си добър! — казва ти благородно погледът на Зорка.
Ти й се усмихваш, разтопен от нежна тъга. Твоята усмивка й казва: