Пулсари, звезди-свръхускорители, които предават по своя шифрован светлинен морз един зов, пронизващ пространствата.
Грозноватият, стеснен от своята физическа сила Горазд е така намагнитен от любовта, че се превръща в тръпен приемател на тези сигнали. Нощите му са изпълнени с възторжено безсъние. Учи езици, за да обхване необятното общочовешко знание. И така високо е изтласкан от любовта, че за дълги часове я забравя напълно.
Ех, това е идеалът за любов на груповото същество НИЕ!
Зорка неволно сравнява със спомена: Андро при всяка тяхна среща е отнемал по нещо от очарованието си. Той нехайно е ограбвал собствения си образ, който тя си е създала за него от слънчевия удар на първата им среща. Тя все повече се удивлява на Горазд: при всеки досег с нея той добавя нещо неочаквано и прекрасно към образа, който е имала за него до този миг.
Казано на наш групов, шаблонен език: той все повече расте в очите й.
А Зорка, първокурсничка по класическа филология, не е образец на съвременната любима: не сменя специалността си, за да е по-близко до избраника си и да му помага в научното дирене. Тя е явният идеал на нашата група алпинисти: спътница в планините. Инак тя си има свой свят. Ние държим всеки да си има свой професионален и интелектуален терен, за да се разширява общият.
Зорка получава свои собствени радиосигнали, но не през пространството, а през времето. Влюбеното момиче разпростира трепета си върху всичко, до което се докосне. То попива музиката и образната сочност на Омировите слова. Чете древногръцки граматики, рови се в коментари, търси в дебели речници. Гони извивите на смисъла. Мъчи се да проникне в непознатата и все съща от векове човешка природа. Покрай Зорка и ние понадзъртаме в този недостъпен свят.
Тя не съжалява, че е пропиляла първите си чувства по другиго. Несполучливата й любов с Андро всъщност е големият дар, който тя поднася на истинския си любим. Какво повече да му даде освен надмогването на първата си любов?
А надмогнала ли я е наистина, или на нас така се иска да бъде?
Андро с достойнство носи своето проклятие на наказан красавец. В химическата лаборатория на завода опитите бавно напредват. Денят му не е увенчан с лунна вечер до рамото на любимата. Нощта му не е наситена с мислеща безсъница на изобретател. И все пак, той има повече от тях двамата: притежава най-необятния космос — въображението, развихрено от отнетата любов. То изтънчва, усъвършенствува и довежда до обожествяване една чужда, земна любов.
Късно е да поправиш непоправимото
Прегазен от снежния валяк, Андро шеметно си представя:
Да превърти обратно лентата на миналите дни. Да се върне в онзи неповторим миг, когато Зорка е в опасност и търси с отчаян поглед неговия поглед. Сега той се обръща, протяга й две ръце — какво нищожно усилие! — издърпва я над пропастта към себе си, завинаги…
Но свличащи се снежни блокове го връщат към реалността и го удрят с някакъв камък. Ръката на Зорка там, в онзи син летен ден е простряна като вик за помощ над пропастта на времето. И неговата ръка не може да я достигне. Себе си не може да извлече и спаси.
Той се опитва да избяга от този бял ужас. Къде? Пак в лудостта на въображението:
Да напрегне всичките си сили, които са му били отпуснати за целия живот. Да събере целия си опит, свой и чужд, натрупан в родовата му памет от всички сблъсъци на хора със студената свирепост на снега. Да открие слабото място, ахилесовата пета на лавината. Там да се вбие цял като стрела. Само една пролука да просвредли с виещосе тяло. Да се изтръгне пръв от ледените й нокти. Да се хвърли да спасява всичките си другари един по един. Да се отърсват зашеметени от снега. Да го дирят с благодарен поглед: Кой е? А той да се впуща да спасява следващия, по-следващия…
Да изрови Зорка. Момичето да отлепи от снега ресници, превърнати в ледени шушулки. Да отвори очи, сини като пролетно небе. Ледунките на клепките й да започнат да се топят, капка по капка. Сълзи или разтопен сняг? Да го съзре наново с очи, измити от снега, прогледнали за промяната в него. Да го види смел и добър, истински. Да го озари пак с влюбен поглед. Цял да го разтопи като снежен човек. Но той да намери сили да се изскубне от пролетния й поглед. И да се нахвърля с удвоена енергия в борба с белия звяр. Да рискува живота си, да изгуби здравето си, да се обезобрази, да погуби проклетата си красота само да спаси любимия на Зорка, Горазд. Да му вдъхне от своето дишане, да му прелее своя последен дъх, да й го върне жив и читав, да ги види двамата заедно, а после сам нека рухне от изтощение и потъне в бяла забрава…