Лавината не го пуща да осъществи себе си, да освободи пробудилото се добро в него. Приковала е ръцете му назад в бели белезници, задушава го. Една студена примка на шията му. Не му дава лавината да поправи непоправимото, да върне невъзвратимото…
Късно е. Все по-късно става.
Така е смачкан, запокитен — до отвъд болката.
Тежки пластове сняг затрупват най-смелите му намерения, най-чистите му пориви.
Снежен прах…
Снежните сфинксове
Тежи, тежи ледената грамада като надгробна плоча.
Вмраморен сняг.
Скулпторът надига плещи. Носи лавината на гърба си.
Носи собствената си скулптура, за която е мечтал цял живот. Още малко му остава да я довърши. Още няколко удара с чука. Още няколко реза с длетото. Знае вече къде и как. Ето, в този миг му проблясва. Колко малко е било нужно, за да стане съвършена. Само два-три щриха още… Но без тях е мъртва.
Надига плещи. Тежи, тежи…
Пропъдената статуя
Тежка каменна фигура плува над уличното движение. Скулпторът и неговият верен приятел, Зиморничавият, я носят на гръб. Тя сякаш се озърта и търси мястото си на някой площад или в някоя градска градинка. Зависи къде ще я поставят, за да зазвучи. Непременно на фона на небе. Но колко е малко небето в големия град…
Минувачите ги оглеждат недоумяващо. Двамата, превити като кариатиди под тежката творба, представляват една скулптурна група на търпението и упорството. Търсят небе. Искат нещо да дадат на света. А светът не иска това.
— Къде сте я помъкнали? — пита минувач.
— В Националната галерия! — отвръща Зиморничавият смръщен.
— Там не приемат такива! — се обажда друг.
— Утре ще приемат! — казва Зиморничавият.
Двамата спират, оставят внимателно фигурата на плочника. Тя е гипсова. Скулпторът си е представял, че носи своя каменна творба. И не е същата, каквато си е мечтал да направи. Тази е някаква бледа, деформирана сянка на мечтата му.
Двамата присядат на бордюра да си починат. Край тях се струпват зяпачи.
Скулпторът крадешком съзерцава фигурата — все се надява при по-внимателно вглеждане да открие чертите на своята мечта, за да отгатне къде и как да я преработи. Още не знае, че трябва да погледне навътре към себе си — там първо трябва нещо да се чукне, да се разтърси, за да се отрази върху статуята.
— Успях да узная как е станало всичко! — издъхва думите си приятелят му.
— Внимавай! Нали знаеш, че вестителите на лоши новини са били обезглавяване? — предупреждава мрачно ваятелят.
Зиморничавият го успокоява:
— За безсмъртните няма лоша вест!
— Всички пътища водят към вечността.
Всъщност приятелят му няма какво ново да му съобщи:
— Комисията отхвърлила твоята скулптура от изложбата, че била неразбираема. Кой гений приживе е бил признат?
— Е, да я приберем, докато не са ми откраднали идеята! — казва Скулпторът примирено и я поглежда с ревност.
Дали наистина някой по-ловък в пръстите няма да въплъти мечтата му, а той ще я зяпа с пръст в устата?
Отново подлагат плещи под тежестта й.
Изваяние
Тежи, тежи…
Сладка тежест. От твоите ръце измоделирана. И от ничии други на света. Носи отпечатъците на твоите пръсти, отпечатъците на твоята душа. Ще те смаже.
Сега я носиш, не я виждаш, можеш да си я представиш. Ето я! Изплъзващата се мечта, задържана завинаги в камъка. В жилчестия мрамор на снега. Най-изразителна е снежната фактура. Какво оригинално можеш да оставиш на света освен своето лице?
Лице ъглесто, ръбато, изсечено от лед. Замръзнал плач.
Твоят опус вите.
Резонанс в снега
Вътре в лавината кръжат радиациите от последните припламвания на угасващите съзнания.
Мечтата на Скулптора се предава на Поета и се отразява в едно ненаписано стихотворение.
Каменната фигура резонира в думи-форми.
Звучащо изваяние.
Твоето лице.
Ти си се родил с лице закръглено, гладко като объл речен камък, от безкрайната река на времето влачен и премятан, и изтрит.
И започваш сам с ръка неопитна да дълбаеш, да сечеш, да ваеш своето лице от тоя камък, по-неподатлив и от гранит.
В него се кръстосват скрити жилки, наследени от далечен род, те безспир замаха ти подвеждат да вървиш по техните извиви, да повториш нечие лице.
Цял живот със камъка се бориш.