Сам си свой създател и рушител.
Всяка твоя стъпка отпечатва бръчка характерна, гузна сянка, израз, деформация, черта.
Всяка твоя мисъл рефлектира с лъч, пречупен из дълбочините.
Всяко угризение с резец и огън изчегъртва твоето чело.
Всеки смях, надмогнал мъката ти, моделира твоите черти.
Всяка подлост, болка и любов образа ти бавно издълбава.
Докато издялаш своя облик, даже от смъртта непоправим.
При червена светлина
— Тежи, тежи…
Плещите се превиват под фигурата.
Тъкмо двамата приятели понечват да пресекат улицата, светофарът сменя окото си. Пешеходците се спират на половин крачка.
— Стоп, червено! — вика Зиморничавият.
Скулпторът, вече прекрачил, не иска да се върне:
— Изкуството минава на червена светлина!
И тръгва напряко.
Чудната група със статуята на раменете на двамата младежи прекосява платното на улицата сред най-голямото движение на коли, камиони, тролейбуси.
Потокът на автомобилите се обърква. Шофьорите натискат клаксоните, при все че е забранено. Едно нарушение предизвиква серия други. Засилена кола спира съвсем не на място, опирайки носа си до самите тях, сякаш ги души що за птици са.
Пешеходците, чакащи смяна на светофарния знак, се възползуват от случая и тръгват след каменната фигура, която им проправя път. Пробив през моторизираната река. Брод за клетите двуноги.
Милиционерска свирка. Статуята освиркана.
Задръстване.
А скулптурната група преминава невъзмутима, водейки цяло шествие от възрадвани пешеходци.
Наведен под тежестта, Скулпторът си представя как над обърканото движение плува каменна фигура, такава, каквато би я изваяла ръка на майстор. Плува горда, съвършена, чужда на цялата суетня, сякаш се надсмива над автоматизираната припряност на века със своите странни, извънземни форми.
Когато стигат отвъдния бряг, я слагат на тротоара. Едвам се изправят. Тя е гипсова, още недовършена фигура, далече от съвършенството. Творецът си я гледа с тъжна влюбеност.
А пешеходците, които преминаха благодарение на нея, я задгърбят пренебрежително и продължават пътя си.
Обратна връзка
Светофар с бял гледец.
Ослепително бяло. Несменно.
Поне да проблесне червена светлина!
Той ще премине на червено! Свикнал е. Ще рискува. Ако ще да го засекат колите от две посоки! Той ще притича под носа им.
И ще носи на гръб своята творба.
Бяла светлина.
Никой не може да премине на бяла светлина.
Окото на смъртта. Спряно движение. Вледененост.
Лавината прегражда пътя на твоята утрешна творба. Ти я носиш в себе си. Истинската. Тя е вече сегашна.
Няма да види бял свят.
Върни я назад, за да я спасиш. След миг няма да те има. И твоето творение ще загине заедно с тебе. Безсмъртието ти, обречено на смърт.
Върни я, създай я в единственото време, което ти принадлежи: в миналото!
Скулпторът с последно усилие скача в спомена.
Присяда задъхан на бордюра на тротоара. Гледа унесен своята гипсова фигура. Още има възможност да я довърши. Да я започне наново.
Добре, че са я отхвърлили от изложбата! Каква непоправимост, ако бяха я приели! Каква невъзвратимост вътре в него самия: щеше да си въобрази, че е постигнал върха си.
Разбира се, те са я отхвърлили по съвсем други съображения. Не защото още е една ненамереност, а защото е едно търсене.
Търсенето трябва да се прегради, преди да е дошло до откритие. Това е принципът на старостта. А комисиите обикновено са съставени от старци, независимо на каква възраст.
Беловласа лавина, която прегражда пътя на търсаческите стъпки.
Без да знае, комисията ти е направила най-добрата услуга.
Взривила е в тебе великия тласък. Събудила е вътрешната съпротива.
Пречейки ти, враждебните сили ти помагат.
Ако ти не бе предизвикал враждебните сили, ако и тебе бяха те приели като една статуя на изложба, ти би останал в застой на пиедестал. Самотен сред мраморното ехо на залите.
Добре, че си предизвикал противодействие.
Обратната връзка — най-напредничавият закон в природата.
Пречките те оттласват напред.
Ударът те стимулира.
И най-ценното: потискането създава сцепление. Ти никога не би намерил такъв предан приятел като Зиморничавия, ако не бяха патилата ти на непризнат, отблъснат, заклеймен щурчо.
Враждебността, която те заобикаля, прави дружбата неразвържима.
Какви сладки мигове ти са подарили огорченията: да се върнеш вечер обиден, обезнадежден в бедния си сутерен. И да те навести твоят приятел. Да споделиш с него възмущението. И да поемаш глътка по глътка като опияняващ напитък човешкото разбиране.