Враждебните сили са наши ваятели. Те моделират от гранит характера ни.
Щом е така, възползувай се от всичко, което ти пречи. Обърни го от разрушителна в двигателна сила.
Обърни лавината в турбина.
Имаш още две-три секунди. Още мислиш. Още създаваш въображаеми образи. Още си творец.
Имаш тази тясна снежна платформа.
Последното бяло.
Твоят терен на изява. Необятен.
Моделирай спомените. Довършвай незавършените мигове. Усъвършенствувай ги.
Лавината — цяла планина от гипс. Греби с пълни шепи и извайвай скулптура на най-интензивния миг от живота: мигът пред смъртта. Създай лицето и тялото си, в които с конвулсии и пориви се спояват животът и смъртта.
Еврика! Откри онова, което отчаяно бе търсил: човекът — двуборство на живота и смъртта.
Няма място за отхвърлената статуя
Тежи, тежи…
Тежи лекомислието, с което си се отнасял към броените си часове и си ги пропилял.
Тежи лекотата на недовършеното ти дело.
Тежи лавината на неосъществените възможности.
Имаш цяла вечност от две-три секунди да наваксаш пропуснатото.
Двамата приятели стигат до един многоетажен жилищен блок от стила на култовския период. Висок каменен цокъл. Подозиращо присвити затворнически прозорчета. Студена, зърнеста мазилка на фасадата като фирнов сняг.
— Само като погледнеш, те втриса! — казва Зиморничавият.
— Направи една жертва за изкуството и влез в сутерена! — го поканва Скулпторът в своето ателие.
С мъка смъкват надолу тежката скулптура по тясното извито стълбище. Прихлупват ги ниски бетонни трегери. Дневната светлина се процежда през едно приземно, зарешетено прозорче. Неповратливата фигура не се вмества.
— Трябва да я обезглавим, за да се побере вътре! — казва Скулпторът и замахва с чука от бяс.
— Стой! — го спира приятелят му, благоговеещ пред изкуството му, без да го разбира всъщност. Но той разбира най-главното: личността на автора. — Вън на двора има място!
Обратно помъкват фигурата нагоре по стъпалата. Сега тя става двойно по-тежка.
Тежи, тежи несполуката.
— Ето, намери си мястото до боклука! — казва Скулпторът.
Поставят я до кофите със смет точно под един кухненски балкон на партера — да й бъде стряха при дъжд и под изтупването на килимите.
Излиза домакиня с навити на ролки коси и се развиква:
— Махнете това чучело оттука! — Самата тя е чучело с тези масури на главата. — Нощем в тъмното крадци ще се покатерят по него и право в нашия апартамент!
— Като видят такова плашило, ще избягат! — я успокоява Скулпторът.
Не се разбира какво има пред вид: своята творба или жената.
Двамата недоумяват къде да дянат излишната статуя. Отвред я пропъждат. Нейните чудати форми противоречат на еднообразните геометрични линии, на скучните зидове, на стереотипните балкончета, натоварени с кухненските грижи на делника.
Фантазията възмущава еснафите.
Зиморничавият предлага:
— При нас съединиха няколко задни двора, получи се доста широка площ. Там да я занесем!
— Нещо като вътрешен мегдан? Тъкмо място за паметник на глупостта.
Отново огъват гръб под фигурата.
Помъкват своята тежка участ из задните дворища.
Откриване на паметника
Лавината те омотава в бели, ледени чаршафи.
Така като малък вдигна температура над 40 градуса. Бълнуваше. Какво? Ей сега ще си спомниш. Нещо съвсем близко.
Майка ти заедно с една всезнаеща твоя леля те обвиха в студени чаршафи, лъхащи на оцет. След миг чаршафите се стоплиха и излъхваха пара. Отгоре ти се сгромолясваше някакъв гърмящ облак.
Може би си бълнувал тази причакваща те след двадесетина години лавина…
Чаршафи, прострени да съхнат сред широк заден двор. Перачката е попрекалила със синката. Вятърът ги издува като платна.
Един по-силен пристъп на вятъра ги развява и сякаш отвива нов паметник. Статуята има температура. Омотана в студени чаршафи.
Изпод тях се промъква каменната фигура. Тържествена. Завършена. С чувство за собствено достойнство.
Двамата приятели я поставят далече от балконите, точно в центъра на детско игрище. Бършат потта от челата си.
Скулпторът не може да откъсне очи от въплътената си в камък мечта. Прилича на новооткрит паметник. На фона на късче небе, обрамчено с кухненски балкончета. По балконите — червени гердани от сушени чушки, пъстроцветни ята от прани гащи.
Все пак намериха малко небе.
Небе като прострян над покривите чаршаф. Перачката е изтървала синката си върху него.
Като изтрива с опакото на ръката си потта от челото си, Скулпторът сякаш проглежда. Фигурата е все още гипсова, незавършена.