Тайфа дечурлига се изсипва край новоизникналия чудак. Въоръжени със стрели и лъкове. Започват да подскачат около статуята, налавят се на индианско хоро, крещят:
— Хоп-троп, чичо ле! Шандър-мандър, чичо ле!
Скулпторът се изплашва за творението си. Тези необуздани индианци ще го татуират, ще му изрисуват мустаци и бакенбарди с въглен, ще го превърнат в мишена за замерване с камъни.
Едно мъниче лази по грубите като лопати нозе. Друго с пръстче в уста стърчи, загледано с унес в непроницаемото гипсово лице.
Останалите се заиграват наоколо като под свойската сянка на орех.
Най-после прокуденицата намира мястото си сред децата.
И без това утре нищо няма да остане от нея.
Скулпторът прави самостоятелна изложба по скалите
Майчините ръце сменят сгорещените чаршафи. Нов леден компрес. Белите чаршафи изсмукват температурата ти. Скоро и ти ще станеш студен като сняг.
Бълнуваш собствения си живот.
Нима всичко това е било с тебе?
Скулпторът се катери по заледена отвесна канара. Край него висят на бели гроздове ледени висулки. Стигнал до самия връх на зъбера, той извайва от сняг огромен сфинкс.
Ловки пръсти, съживяващи снега. Художникът моделира своеобразни фигури. Не усеща студа, който иска да вкочани фантазията на ръцете му. Не усеща бръснача на вятъра, който иска да отреже порива му.
Вторият на въжето е неговият постоянен спътник, Зиморничавият. Свил врат в яката на якето си, зъзнещ под враждебния вятър, той не се насища да се радва на изкуството на своя приятел, сякаш се грее на някакъв неугасващ огън.
Долу, невъобразимо далече в ниското, пълзи предпазлива пътечка. По нея вървят излетници, дребни като мравки. Вдигат глави към върха. Свят им се завива от височината.
И там горе, откроен на небесната синевина, загледан някъде вд безкрая, е застанал съвременният сфинкс: една причудлива снежна фигура с аеродинамични линии, приземена от друга галактика временно на най-недостъпното място на планетата.
Оттам съзерцава отвъдни светове. Непроницаема съсредоточеност. Какви ли бездни и ритми й се откриват?
Пътечката лъкатуши. Заедно с нея пред погледа се мени и ракурсът отдолу нагоре към тази снежна скулптура. Сякаш самата тя се върти и се оглежда навред, менейки израза си. Облаци пробягват, хвърляйки сини сенки по бялото й чело, като че ли я осеняват тъмни мисли. После загадъчният профил просиява под слънчевия водопад в спотаена усмивка.
Художникът се провиква:
— Нека тук се изкачи комисията да изхвърли моята творба от изложбата!
Слънцето грее ослепително. Снежният сфинкс започва да се топи. По ледените му бузи бавно се стичат сълзи, вдълбавайки бръчки…
Скулпторът се просълзява от спомена за своето невъзстановимо творение. Лавината не престава да го блъска. Той бързешком обикаля изложбените зали — сините пространства над снежните била, — където са били приети неговите отречени творби.
Нищо не чупи линията на хоризонта на планинските гребени — нито птица, нито светкавица. Само тези начупени контури на снежните му изваяния.
Той се катери по непристъпни зъбери. Над униформено сиви скали и мъгли. И навсякъде оставя по една необикновена скулптура, слепена с най-волни движения от снежната шапка на върха под приумиците на облаци и ветрове.
Дори и несъвършени, прибързани импровизации, скулптурните снежни фигури се превръщат в непостижимо изкуство поради мястото, на което са създадени. Самият безкрай им служи за фон. Те са в съзвучие и същевременно в контраст с пейзажа. И това ги прави съвършени по най-трудния път: чрез парадоксално единение с природата.
Това са някакви бели марсиански силуети. Слънцето ги топи на прищевки. Линиите им се променят, стават още по-странни, изплъзващи се. Фигурите текат надолу, прегърбват се, смаляват се, сякаш оживяват и остаряват. Някои се държат отчаяно, макар и осакатени, не превиват гръбнак и стоят на пост горе с вдълбани орбити.
А през нощта мраз отново ги вледенява. И на утрото първите лъчи озаряват нови, променени по най-непредвиден начин фигури, сякаш слезли от неизвестна планета с други естетически закони. Вятърът ги заруменява и те оживяват пред смаяните очи на скромните туристи, движещи се долу само по безобидни пътечки през почивните дни. Вървят, вървят по утъпканото. Вечно бърборещи, ахащи, викащи, охкащи, дъвчещи.
Художникът е изобретателен шегобиец и моделира какви не снежни скулптури, за да хвърли в недоумение хората в ниското.
— Вие искате статуи гладки и скучни като подстригани чемшири! — се надсмива той отгоре над еснафите, пренаселили града в мъгливата котловина.