Мисли трескаво за тези чудни 21 години.
Сякаш всичките му предстоят.
Няма две лавини — да имаше, той би избрал и двете.
Вижда снега с пръсти.
Буен ездач на лавината.
Задъхан без въздух.
Препуска на едно място.
Населява с памет-въображение празните стени на килията си.
Комплексът „мамино синче“
В навечерието на тръгването.
Бранко стяга раницата си бързешком. Внимава да не вдига шум, за да не събуди майка си. Но леглото й е будно. Безсъницата й, вторачена в тъмнината, го пронизва през стените от нейната стая.
Тежко е съвместното съществуване на майка и син.
Разбира се, радарът на майчиното сърце улавя нещо обезпокоително. Жената се надига от кревата. Светва лампата. Поглежда часовника. Очите й още не виждат в светлината. Премигва. Отдавна е превалило полунощ. Угася лампата, за да скрие в мрака страховете си.
Загръща се в стар, излинял шал, зъзнейки от тревога. С трепереща ръка едва налучква бравата в тъмното, което се сгъстява от предчувствието й. Излиза в холчето. Издайническа светлинка през пролуките на вратата отсреща.
Синът й наистина не спи. Дори не си е лягал.
Дебнещите й стъпки го вбесяват — тази натраплива, бдителна грижа.
Тя открехва вратата, без да шукне, без да диша. Вижда откъм гърба момчето си как упорито, методично пълни раницата. Пикелът като оръжие облегнат на стената, а около него старателно е навито алпийското въже. Майката с разширени от страх и неприязън очи гледа този неразплетим възел.
— Е? — пита Бранко отбранително, гърбом. — Защо не спиш?
Той усеща барутен погреб в гърдите си — само да го докоснат, ще избухне и ще вдигне къщата във въздуха.
Синът й вече е облякъл алпийския екип, който му стои така хубаво. Дори в уплахата си майката не може да не се възхити от стройната му фигура, сякаш сега забелязва колко е възмъжал той. Преглътва укорните думи. В погледа й зрее хитър, търпелив план.
— Пак щеше да тръгнеш, без да се обадиш!
Бранко смотолевя:
— Не исках да те будя.
Настръхнал е повече от нея. Бои се не че майка му може да го спре, а че ще му натяква и ще му отрови сладостно-трепетния миг на тръгването.
— А как щях да се събудя сутринта, сине, и да намеря къщата празна?
Бранко не благоволява да реагира, все гърбом.
— Кажи де?
— Да не почваме пак, мамо!
— Като че не си ми…
Той ръмжи срещу всичко, което му напомня положението на единствен син.
— На моя възраст човек трябва да стане собственик на себе си!
— А на моя възраст човек да бъде пренебрегван и незачитан? — отвръща тя с безпрекословното право на родител.
Колко пъти се е заричал да не се въвлича в спор с нея.
— Не съм ли права?
— Предполагам.
Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо.
— Още хвърчиш по облаците! — въздъхва майката.
— Напротив, стъпвам по скалите!
— Поне единият от нас трябва да стъпи на здраво!
— Зависи кое смяташ за здраво.
Майката откъртва една тежка въздишка като канара от гърдите си. Знае, че нищо няма да постигне, и все пак не млъква:
— Ако бях по-лоша, щях повече да ти помогна!
Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята доброта?
Барутният погреб в гърдите му заплашва всеки миг да експлодира. Майката долавя това и прави обход:
— Забрави ли, че имаш рожден ден?
Не е забравил. Напротив. Този ден за него има особено значение. Отдавна го е очаквал като освобождение. А ето че майка му иска да обсеби дори този негов, принадлежащ му всецяло ден на пълнолетието му. Рожден ден на независимостта му. Измънква раздразнен:
— Ще го отпразнувам горе в планината с другарите.
Майката с невинен глас пуща в ход своя замисъл:
— Пък аз ти тъкмях една изненада.
— Изненада? — пита момъкът разсеян и поглежда припряно към недоприготвената си раница.
След пауза, на която много залага, майката казва загадъчно:
— Някого щях да поканя за рождения ти ден…
— Излишен труд! — отвръща Бранко, цял натаралежен.
— Но ти не знаеш кого…
— Не обичам кръстословици!
— Едно момиче! — продължава майката с пресечена охота.
— Само едно? — се подиграва синът.
— Ами ти колко искаш? — се подвежда тя.
— Поне една дузина!
— Едно е повече от цяла дузина! — казва майката с едва загатната усмивка.
— Ако е дебело като бъчва!
— Съвсем по модата: кръстчето му ще се счупи. Снежанка ли се казваше? — се преструва тя, че налучква.
— Снежа! — уточнява той почти грубо.
— Приготвих торта и 21 свещички. Мъчно се намират пластмасови поставчици. Колко обикалях!