— Напразно!
— Откога си такъв необщителен?
— Не съм общителен освен със скали, вятър и снегове!
— Фукльо!
Тъкмо удобен момент да се престори на засегнат и да млъкне. Продължава да нарежда раницата си. Но майката не се отказва от наивния си план:
— Всеки от гостите ще си намисли нещо, ще духне свещичките. За старите зная какво ще си намислят. Но Снежка е от модерния свят…
— Ще си намисли да ти стане снаха, а ти да й готвиш! — тросва й той.
Майката се забърква:
— Ами! Изглежда добро момиче, макар че си боядисва очите!
— Кани си я, като ти харесва, духайте си свещичките, мене ме няма!
— Който не зачита другите, и него не зачитат! — натъртва майката.
— Искам да ми зачитат свободата, нищо повече! — се сопва синът, обръща се към раницата и я натъпква изнервен, без да спазва реда, по който бе започнал да я пълни. — И Снежа като тебе иска да ме държи под майчинска опека! Не понасям някой да предявява права над мене!
— Да не би да сте се скарали? — подпитва майката.
Синът с тенекен глас изкрещява:
— Стига ми се бърка! — и преди да е проверил нещата си, тръгва, за да прекъсне непоносимия разговор.
Тъмните му очила остават забравени на масичката.
В своята непохватност майката не успява да се отдръпне от вратата и без да иска, му препречва пътя.
— Забрави да ми кажеш къде отиваш! За колко време?
— По Рила и Пирин за десет дни.
— Ами ако се подхлъзнеш по тази поледица? — настръхва жената.
— Стига глупости, мамо! — избухва Бранко.
Той в крясък се мъчи да прикрие нещо друго.
— Аз съм ти майка!
Майко, за сина си знаеш най-малко…
— В класа ми викаха „мамино синче“! — процежда той през зъби, изплювайки камъчето.
Сепната, тя се отстранява от вратата. Шалът се изхлъзва от раменете й и се смъква на пода. В бързането си той стъпква този излинял, познат от детството му шал, в който го е увивала и притискала до гърдите си да го стопли.
— Живота си дадох за тебе! — извиква тя.
— Стига ми го изкарва през носа!
Майката се връща от прага. Тиха, смалена, ударена по лицето от сина си с грубата дума. Безшумно притваря вратата и на пръсти се прибира в своята самота.
Дълго ще си преповтаря думите, които му каза и които не успя да му каже. Ще опитва в тишината различен тон, различен подход. Ще се проклина, че не се сети другояче да подхване последния разговор. Сякаш би могла да го спаси. Кого са върнали от пътя му майчините думи и заръки?
Бранко прекосява тишината на заспалата улица с подкованите си обуща. Крачката му още не може да уталожи кипналата ярост.
Навлиза в зъзнещата яснота на предутринния час.
Зарежда нащърбената си увереност в своята самостоятелност.
И тъкмо да си поеме дъх, да отмахне от плещите си товара на опеката, зад него проечава:
— Бран-ко!
Нежността в този глас му действува като осийно ужилване.
Майката е излязла на прага и вика след него:
— Забравил си очилата!
Той завива рязко зад ъгъла, бягайки от непоносимите й грижи. Ускорява ход. Далече от дома, към свободата.
Нетърпението да живееш
На ъгъла се сблъсква със спомена за първата среща със Снежа.
Пролетната привечер е локвено-свежа.
В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж.
Непознатото момиче изниква внезапно от една локва. Той вижда първо отражението й — чупливо и крехко като силует на пробягващ ветрец. После нахлуват косите й, които за миг са скрили цялото й лице.
Той се влюбва в скритото й лице. В него се събужда лудо желание да отмахне тези гъсти, разточително падащи коси и да надникне в очите й.
Въображението му светкавично сътворява най-хубавото лице.
Но докато нейната ръка прибере косите, двамата се разминават. Така биха могли никога да не видят лицата си, никога да не се намерят, дори и цял живот да биха се търсили и срещали.
Понякога Бранко има пристъпи на решителност, за да докаже пред себе си, че не синче, вързано за полата на майка си.
Прави рязко кръгом, прочиства гласа си и настига момичето:
— За къде бързате? — започва фронтално.
Момичето не се сепва, сякаш е очаквала това. Учудена е по-скоро на собственото си неучудване.
— Не си спомням да сме познати.
— Вече сме познати! — Той говори в пространството.
Още не е видял лицето й, макар че е пред него. Вече няма никакво значение хубава ли е, или не. Тя е. Познава по себе си. Такъв не е бил досега.
— Как така? — негодува гласът й, за да спази приличието.