Бранко съобразява, че все пак тя пита, вместо да го задгърби и да продължи пътя си. Това го окуражава.
— Вървим по една и съща улица, в един и същ град, в една и съща вечер…
— В едно и също столетие! — прихва момичето с цялата си коса.
Това дръзко начало толкова им харесва, че се боят да не би да го развалят с някакво посредствено продължение.
Тръгват заедно във влажната разнеженост на вечерта.
Първите изпитателни въпроси. Първите открития:
Тя се казва Снежа. Косите й са черни. Очите — черни. Силно мургава. А пък се казва Снежа. Какви чудеса!
Той се казва Бран. Несрещано име. Обича планината. Алпинист. Невероятно!
Нетърпението му пречи да усети вкуса на живота.
Локвите смъкват в нозете им светлините на града. Вятърът носи до устните им влажния полъх на гора. Косите на момичето се сипят от ситен смях.
А той бърза да изпие до дъно шепата, която му напълни случаят.
Иска да направи нещо, което никога в живота си не е правил и повече никога няма да направи.
— Къде да идем? — пита той, озъртайки се.
Светът е отворил всичките си посоки пред тях. Накъдето да тръгнат — все е тяхно. Млади са. А още не знаят това.
— Яде ми се сладолед! — казва момичето с още пресни детски желания. — Но никъде няма хубав!
Изведнаж той е осенен от една безумна идея, съразмерна с неговата първа влюбеност:
— Зная къде има хубав сладолед!
Да идем, ако е вярно! — се радва Снежа не на хубавия сладолед, а на това, че ще идат заедно.
— Във Варна — казва той.
Момичето недоумява:
— Къде е тази сладкарница?
— В град Варна! Хайде да идем!
Снежа иска да се покаже равностойна партньорка на този алпинист. Ако се забави с отговора, значи се колебае. В този миг разбира, че да вземеш решение е много по-трудно, отколкото да го извършиш.
— Да се обадя в къщи! — отвръща тя.
Но с това разваля играта.
— Ще изпуснем влака! — казва Бранко. — Веднага трябва да тръгнем. Ще се обадим утре рано по телефона.
— Хайде — отсича тя и се устремява с цялата си коса до него към гарата.
Събират левчетата от джобовете си и купуват билети.
Любовта е по-голям риск от всичко друго
Стълпотворение от преспи. Преувеличаваш. Лавината не е толкова гигантска, колкото ти се струва. Сам си я измисляш такава, за да бъде равностойна на мъжеството ти.
Ето защо си бързал да живееш, да трупаш спомени и рани, за да има къде да избягаш и да се спасиш от ужаса на последния миг.
Окуражени от собствената си решителност, двамата не се боят от нищо. Хвърлят се във влака, въобразявайки си, че е в движение. Тръгват от вагон във вагон да търсят празно място. Напълват целия влак със своята жизнерадост.
В мига, в който влакът потегля, ги застига опомнянето. Разбират какво са направили и избухват в лудешки смях. Сами се разсмиват от смеха си. Не могат дъх да си поемат.
Полека-лека притихват.
Не знаят, че сега ще застанат лице с лице с най-големия риск: двама влюбени, които часове наред ще бъдат заедно.
Ще имат ли какво да си кажат?
Отпусни се! — се съветва Бранко.
Не се самонавивай! — си повтаря Снежа, усещайки, че хлътва.
Седят един срещу друг и се гледат. Мълчат.
В нейните очи се сгъстяват сенките на съмненията:
— Имаш вид, че всяка сутрин си пиеш кафето във Варна!
— Предпочитание! — отвръща той надуто.
А си мисли:
Това, че аз съм решителен, но не достатъчно, че и най-смелата ми постъпка трябва да бъде повече — това е моето безпокойство, моята незадоволеност, моето ниско самочувствие на „мамино синче“. Все недостатъчно смел.
Запланувал си е, че ще я целуне във Варна. Чак във Варна. И затова му се струва, че бързият влак върви бавно.
— Това товарен влак ли е? — пита той кондуктора.
Чиновникът с недоспал поглед смерва младежа и момичето, проверява билетите и не отговаря на излишни въпроси.
Ето ги, двама наематели на пътища, неизвестност и мълчание.
Неловкостта им расте заедно с любовта.
Той се тревожи да би да е скучен кавалер и напразно търси тема за занимателен разговор. Тя се бои да не би да му стане безинтересна и се чуди какво да измисли.
Двамата се вглеждат през прозореца навън. В тъмнината пробягват скали с лисича ръждивост.
— Каква полза от вашето катерачество? — изведнаж запитва тя.
Първият сигнал за опасност за него: в гласа й трепва една издайническа нотка на тревога. Нима и любимата ще го обсеби с майчински грижи?
Отвръща й с наежен глас:
— Не само полезното е нужно на човека. Ония, които остават един спомен за едно безумство, изпълват света със светлина и свеж полъх, който го проветрява! — повтаря той нечия книжна фраза.