— Може да загинеш? — прошепва момичето несамоовладяно.
През разширените й очи надзърва погледът на майка му.
Той отбива поглед към черния изрязък на нощта през прозореца:
— Да загинеш? Другите оставят след себе си деца, книги, картини, посадени дръвчета, зидове, обуща, тъкани. А някои не оставят нищо. Само една тиха легенда за смели хора, които са отишли ей така за нищо, мърцина…
Тя го слуша с неодобряващ поглед.
Той отвръща на погледа й с взаимно неодобрение.
Първият намек за отчуждение помежду им.
Тя се мъчи да е по-мъдра от възрастта си:
— Опасно е по голите канари! Не трябва да насилваме нашата съдба, да я поставяме на изпитание! — повтаря тя също нечия фраза, чута или четена някъде.
— Значи, да не спира непознатото момиче на улицата, което ми хареса!
— И аз да не приема почерпката с варненски сладолед!
Двамата отново прихват и дълго не могат да се успокоят.
Срещата им е още млада, весела, пълна с непредвидености.
Само нетърпението му пречи да вкуси докрай сладостта й.
Кога ще стигнат до Варна?
Морето
Здрачна предутрин.
— Ти си първият лъч! — й казва той.
Безсънната нощ не е угасила блясъка на косите и очите й.
Влакът спира на варненската гара.
Тръгват по олюляващи се улички. Градът с мъка се изтръгва от сънищата си. Само двамата влюбени са бодри. Дълго се заглеждат в очите си, като че всеки е изтървал нещо там на дъното на погледа на другия.
— Сладкарниците още не са отворени! — съобразява той.
— А след два часа тръгва обратният влак! Май няма да близна варненски сладолед! — възкликва Снежа.
Всичко е повод за неудържим смях.
Техният двоен смях разбужда града.
Но ето, сградата на пощата, препречена тъкмо на пътя им към морето като укор. Трябва да се обадят. В такъв ранен час междуградска връзка се получава по-бързо. През часовете на съня разстоянията се съкращават, столицата е по-близко да провинцията и гласовете звучат съвсем ясно в ухото ти.
Двамата се вмъкват в тясната кабина. Близостта не ги радва. Разделени са от телефонната слушалка, през която струи сковаващото родителско присъствие.
— Ало, ало! Майко! — вика момичето с приповдигнат за кураж глас. — Аз съм!… Обаждам се от Варна… Да, от град Варна… Ей така. Дойдохме за малко с един мой приятел…
Бранко дочува откъм слушалката скороговорката на майчиния си глас и изтръпва. Снежа прихва по своя единствен в света начин: разтърсвайки цялата си коса. Обръща глас към него:
— Майка пита да не сме се оженили? Какво да й кажа?
Нещо го рязва точно през гърлото. Само за миг. Смехът на момичето залива с топла вълна студеното острие на безпокойството му.
— Още е рано, й кажи, няма да изпуснем влака!
Снежа се обръща в слушалката към майка си. Бранко долавя интонациите на собствената си майка през пространството. Все същата мисъл за най-страшното, което може да се случи с детето й.
Връзката бива прекъсната. Момичето с облекчение окача на вилката като на гвоздей всичките увиснали въпроси на майка си.
Излизат на въздух — свободни като пуснати от карцер.
Отправят се към морето. То първо ги посреща със своето солено, широко дихание, какъв простор за гърдите още преди да е дошъл просторът за очите.
Наоколо долита немска реч въпреки ранния час и сезон.
— Отечеството е пълно с чужденци! — казва тя.
Пак повод за безпаметен смях.
Морето ги заставя да онемеят.
Игра на роби
Слънцето изгрява мокро, окъпано в морската бездна, забравят за какво са дошли. Сладкарниците с най-хубавия сладолед вече са отворени. Но детските им прищевки отстъпват пред желанията на големи.
Разхождат се край брега.
Държат се за ръце.
Той отлага целувката за следващата стъпка, за следващата вълна.
— На какво да играем?
Трябваше да пътуват цяла нощ от единия край на страната чак до другия, за да се приближат един към друг.
— Като бях малка, играехме на роби.
— Момичетата измислят жестоки игри!
— Много е лесно за робовладелеца! — обяснява тя.
— Тежко на роба!
— Хайде, първо ти бъди робовладелец! — предлага тя.
— Дай да те вържа! — Той извива ръцете й назад и ги връзва с носната си кърпа. — Мойта робина!
— Имаш право на три заповеди!
— Първо:
— Не, второ! Първото вече изпълних.
— Какво е първото? Че дойде с мене във Варна? То бе доброволно, а не робски! — се сърди той.
— Първо, да ме вържеш.
— Второ: да те целуна! — нарежда той по-скоро на себе си, отколкото на нея.
Момичето затваря очи и поднася устните си. Не така си е представял първата й целувка. Докосва дяволитата усмивка в ъглеца на устните й. Има някакъв горчив намек от вкус на заробване. Целува я. Без отговор.