— Целуни ме! — моли той.
Тя, сякаш това и чакала, отвръща с внезапна взаимност. Тъкмо той забравя морето и света, тя се изскубва от прегръдката му.
— Това бе третата заповед!
Той стои зашеметен. Изигран. Едва сега проглежда, че момичето е дяволски красиво. Морският вятър й отмахва съвсем косите и разкрива лицето й. Откроено върху синия фон на морето — това тъмномургаво лице е като отливка от южна нощ.
— Развържи ме!
Той с треперещи пръсти разчеква възела на кърпата си. Снежа се изтръгва като пантерка. Черната й грива е прекосена от бели блясъци.
— Сега аз съм робовладелец! — Същите бели светкавици в очите й.
Той бавно поднася китки да бъде вързан. Тя поклаща тежката корона на косите си:
— А, не! — изпъва се цяла.
Каква горда всевластница! Измислила е по-царствено мъчение.
— Роб с развързани ръце! — провъзгласява тя.
Поглежда към далечините, сякаш подслушва от вълните как й подсказват някакво презморско, колониално робовладелчество. Той очаква със свито сърце приумицата й. Само да не бъде унизен да лази на колене!
— Първо! — Тя бави произнасянето на присъдата, наслаждавайки се на властта си над него. — Донеси ми морето в шепи!
Той се поколебава. После отива бавно до мокрия пясък. Нагазва във вълните и с пълни шепи се връща към нея. Поглежда в очите й и изтръпва. Там гори един ликуващ огнец. Защо жената изпитва такава наслада, подчинявайки един мъж на волята си?
Той плисва закачливо водата към нея. Смехът й се разлита на пръски. Отмъстителна искра припламва в черните й очи.
— Второ! — Тя се мъчи да измисли нещо по-особено, бършейки мокрото си лице, блестящо от морска пяна.
Той търпеливо чертае с крак върху пясъка някакви йероглифи.
— Откъсни ми онази тревичка! — Тя посочва към една скала, в чиито пукнатини се е прислонила суха, безцветна тревица.
Бавно, неохотно, почти насилено той се запътва към скалата. Походката му издава досада. Момичето вече се е отметнало от своя каприз, но е късно.
Пред смаяните й, разкайващи се очи младежът събува обущата си и започва да се качва откъм най-отвесната страна на скалата. С опитни, премислени хватки се повдига нагоре, сякаш смъква скалата под себе си, а не се катери по нея.
Отскубва кичура тревица, пъхва я в пазвата си и с невероятна пъргавина се спуща надолу. От два метра скача долу в пясъка. Обува се спокойно. Отправя се към Снежа, без да гледа към нея. Сякаш тя не съществува.
Подава й тревата от разстояние.
Принцесата я поема засрамена.
За миг цялото налудничаво пътуване е провалено.
Но черногривата пантерка разполага с още една заповед. Тя може света да преобърне. Едно желание, което трябва да заличи другите две. Цялата й изобретателност на влюбена жена се набира в загадъчния тон:
— Трето! Последно!
Той слуша полуобърнат с гръб, недосегаем.
Тя съзнава: сега или ще го спечели завинаги, или завинаги го е изгубила. Трябва да преобърне реката от устието към извора.
— Ела да ти го прошепна!
Мудно, неохотно той изтръгва затъващи стъпки от пясъка. Приближава се, още по-отдалечен.
Тя обгръща шията му с ръце. Косите й се изливат поройно върху рамото му. Шепотът й иде отнякъде много дълбоко, отнякъде много топло:
— Обичам те.
Нещо в него остава недостъпно.
— Това не е заповед — казва той.
— Заповядах ти да дойдеш и да го чуеш! — се задъхва шепотът й.
Косите й постигат онова, което думите не могат.
Далечно, проточено изтръбяване на параход ги подсеща за часа. Хукват през града към гарата. На пътя им се мярва една провинциална, мила като поздрав от детството на родителите им сладкарничка.
Чак сега си спомнят за целта на пътуването си. Нахлуват със смеха си вътре. На крак бързешком поемат сладоледа.
— Е, как е? — пита той.
— Знаменит! — възкликва момичето. — В живота си не съм яла такъв!
Най-обикновен сметанов, боядисан в розово сладолед. Важното е, че им подари необикновеното пътуване. Зъбите им замръзват. Размразяват ги със смях.
Оставят сладоледа досред. Хванати за ръце, се втурват към гарата. Косите й задъхани я догонват изотзад.
Никога игра на роби! — се заричат мълком двамата.
Във влака имат време да се смеят до насита.
Бягство
Преди да са се видели, се разделят.
Облачно. Нейните очи озвездяват последната му вечер. И в същото време я помрачават.
Сълзи. Само на това той не знае как да реагира.
— Защо плачеш? — пита косите й.