Зрелостта на един творец не иде само от него и за него.
Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целият ти народ не са узрели.
Ти трябва да отгледаш в себе си овошките на тази бавна, обща зрелост. Да ги загънеш в себе си като в зебло и слама. Да ги опазиш от измръзване.
Напразни ще бъдат твоите напъни във време, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно съзряване.
И твоята поезия ще си остане зелена, но не вечно зелена.
Какво ти остава? Да се откажеш?
Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч. Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките, застрашени кълнове. Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен.
Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие.
Опекунството е признак на незрелост.
Но ти, Поете, познаваш най-спъващото опекунство: вътрешното. Опекунството над самия себе си. Самоконтрол над мислите и чувствата си. Още в зародиш всяко твое хрумване, всяко вълнение е под тиранична самодиктовка. Самоцензура.
Как да се отървеш от опекуна в себе си?
Ще се освободиш в последния миг, в най-последния дял от последния миг, когато изгубиш всичко, когато изгубиш и себе си. Тогава няма да има кой да натиска вътрешните спирачки.
Тогава ти би бил истински поет.
Освобождение
Синът празнува своя 21-и рожден ден в лавината.
Ето я свободата! Сам в тясна снежна килия.
Наемател на бели сънища.
Иде ключарят с връзка тракащи ключове от лед. И сам става затворник. В килията са двама: младежът и леденият човек.
Пак не си сам. Пак трябва да устояваш себе си срещу чужда опека.
Леденият човек те притиска до снежната стена.
— Нетърпението да живееш ти пречеше да усетиш вкуса на живота.
Мъчиш се, напрягаш се, но не можеш да си спомниш какво си гонил тъй нетърпелив, какво си бързал да направиш в предстоящия си живот. А си искал нещо да достигнеш, щом така задъхано си бързал.
Леденият човек те облъхва с вкочаняваща бяла мъгла вместо пара от устата си:
— Бързал си да стигнеш млад до мене!
Всъщност, каква е разликата — да умреш млад или стар? Умирайки млад, губиш живота. Живеейки, губиш младостта и себе си. Не е ли все едно? Рано или късно ще стигнеш до ледения човек.
Не е все едно. Истинската младост не понася полустъпки, полуриск, полумерки, полумладост.
— Не ти ли изглежда кратък животът? — подпитва леденият.
Колкото по-сив и скучен, толкова по-дълъг изглежда животът. Предпочитам го кратък, но наситен с напрежение.
Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и към живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из утъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай! Напряко или със заобикалки?
— Ти вече избра. Още не си дорасъл, а сам влезе в клопката! Късно е вече да избираш! — казва другият с ледена логика.
Рано или късно, ще влезеш в клопката. Ще повехне синевата на небето. Не е ли по-страшно: всеки ден да изгубваш себе си, капка по капка, черта по черта, усмивка по усмивка. Бавно да свикваш с остаряването като с всекидневен пладнешки грабеж. Остаряването върви по-бързо от представите ти за него. Идва един момент, ти сам не съзнаваш, че си ограбен до клетка и нищо не е останало от тебе.
— Прекалено пълнолетен стана! — твърди леденият.
Внезапно се опомняш.
Ти си на 21 години. Нима ще се предадеш?
Бранко се задушава. Леденият човек е самият той.
С конвулсивно стиснати юмруци започва единоборство със себе си. Удря се по всички достъпни части на тялото, за да разчупи ледената си броня и да се съживи.
Няма друг кой, сам трябва да предизвика кръвообращението си.
Още едно последно усилие.
Вече предусеща разоковаването си.
Ето! Единият му пръст се размърда. Жив е!
С пръст просвредля отворче в снежния си скафандър.
Една капка светлина.
Още, още малко.
Провира се напред, влачи се, огъва се полузадушен, измъква се от черупката си на вледенен човек.
Най-после — на простор!
Бяга далеч от ледения си двойник.
Еднакво трудно е да си майка и да си син
Бранко се хвърля с все сили да тича надолу по склона. Прегазва цялата лавина. Бърза да стигне за рождения си ден у дома, да прегърне майка си.
Ето за какво е префучал така нетърпеливо през целия си досегашен, непълнолетен живот. За да се върне у дома! Но вече при истинската си майка, такава, каквато той би искал да бъде тя.