Толкова нежни думи към нея, неизречени от никой син към собствената му майка, го задушават. Трябва непременно да й ги каже. Иначе ще затъкнат дишането му. Стиска го за гърлото родовият грях на човека към тази, която му е дала живот.
Гробът на нашите родители ни учи на нежност.
21-годишният Бранко се връща при майка си от собствения си снежен гроб, научен на нежност. Да й благодари, че го е пускала по най-опасните стръмнини. Да коленичи пред нея със синовна признателност, че не го спря през последната нощ, че го остави да се хвърли в бялата Ниагара на лавината — неговата съдба.
Съжалява не че е тръгнал, а че е тръгнал по такъв начин.
Осъзнал грешката си, той повтаря трескаво в мисълта си последната вечер в друг вариант. Представя си как почуква на вратата на майчината стая да се прости човешки с нея, а не да се измъкне като крадец, ограбил надеждите й.
— Майко, аз тръгвам.
— Разбрах, сине — отвръща майка му и му подава топла баница, каквато той от дете обича.
— Пущаш ме, майко? — възкликва той, изумен. — Нали знаеш, там има лавини! Там е страшно.
— По-страшно е да те насилвам, майка, да останеш! — отвръща тя кротко.
Най-после. И тя е дорасла до пълнолетието на майка.
— Една дума да кажеш, и ще остана! — вика Бранко с внезапна надежда майка му да го спре, да го спаси. Но тя вече не го спира.
Момчето й потегля към своята съдба и се обръща назад.
Тя стои на прага неподвижна, изсъхнала като черно дърво в бяла вечер.
Майка на син, който рано ще загине.
Снежна целувка
Борбата с лавината го е освободила от комплекса „мамин син“. Разкаян, осъзнал незрелостта си, той има чувството, че бърза да спаси нея от беда.
— Чакай, майко, ида!
Там, в долчинката, е родната му къща. Сгърбена и самотна като майка му. Едва сега забелязва: колко е остаряла, сякаш напусната от стопанина. Трябва да я укрепи, да издигне покрива, да се разбере, че син има в този дом!
Младежът търчи зяпнал, не може да си поеме дъх. Не той, майка му изнемогва от задух.
— Ще извикам лекар! — вика той без глас.
Още няколко крачки.
Нозете му тежат като от лед. Едва ги влачи. Минава за по-напряко през някаква замръзнала бара. Двата ледени блока на краката му потрошават като фъстъци корицата на скованата вода. Още един последен разкрач.
През заскреженото прозорче се вижда стаята. Етажерката с любимите му книги по електроника и за експедиции на алпинисти. Херцог „Анапурна“, Тенсиг „Човекът от Монт Еверест“. Неговите кумири. На стената — облегнат пикелът с навито алпийско въже.
Снежа в бяла дантелена рокля до земята. Над черните й коси — прозрачен воал като снежинки със седефени блескавини. Майка му в черна празнична дреха. Наоколо всички другари от групата начело с Деян. Как смешно им стоят официалните костюми.
Очакват само него.
Сред масата е сложена торта с 21 свещици. Разноцветни пластмасови поставчици под всяка свещица. Майка му ги запалва една след друга с трепереща ръка.
Стоят прави, не сядат, докато той дойде.
— Какво си намисли? — майката пита момчето.
— Ще се сбъдне ли? — промълвя Снежа.
Той гледа прехласнат двете. Едва сега открива колко е красива и изящна младата, колко е благородна и добра старата.
Любимо момиче, любима майка, любим дом, любима специалност, любими другари — всичко това е чудо и повечето хора през целия си дълъг живот не стигат дори до едно от тези насъщни неща.
Иска нещо нежно да им каже, нещо топло като прегръдка, но няма дъх. Като глухоням разпъва отворена уста и нито звук не издава.
Хвърля се с последната капчица сила. Блъсва вратата.
Вътре нахлува снежен вятър и изведнаж угася всички свещици. Пламъчетата се откъсват и изчезват.
Едно последно пламъче като минзухар се люшка от вятъра и на края с откъсната главица полита, погълнато от мрака.
Майката се обръща, зъзнейки от лошо предчувствие. Загръща се в познатия му от детинството шал.
— Не се безпокой, майко! Всичко е наред! — иска да изрече той, напъвайки надебелял език, напрягайки целия си гръден кош, но дори шепот не може да издаде.
Вихрушка се вие със снежно булчинско було, с дълъг дантелен шлейф. Прозира майчинското лице. Усмихва му се всеопрощаващо. Образът на Снежа и на майка му се преливат един в друг.
— Горчиво! — викат другарите.
Черната фигурка на майка му като овъглено от гръм дърво се мержелее там на прага и го следи как той танцува със своята бяла невеста, гъвкава, кръшна, омотана от глава до пети в сняг.
Снежа. Нищо не иска от него, за нищо не го упреква, не се стреми да го промени и подчини на себе си. Приема го такъв, какъвто е. Истинската любима.