Поезията иде неизвестно откъде и отива неизвестно накъде
Поетът няма право на самостоятелна, отделна смърт. Неговата съдба е преплетена със съдбата на другите. Той живее чрез другите.
Поетът не живее, а се вживява.
Неговият образ е съставен с фрагменти от образите на всеки един от групата.
Поетът си открадва по един миг от всеки загиващ — и така диша полифонично. Живее по-сложно и по-интензивно. И умира с всекиго още веднаж.
И последните му мигове са по-дълги и по-мъчителни: те съдържат последните мигове на всички останали.
В поета отчасти умира всеки един от нас. Отчасти, но не съвсем.
Нещо от всекиго остава да живее чрез поета.
Може би най-същественото от всекиго.
И светът умира заедно с поета. И един друг свят се създава от него.
Не вярваме на Поета
Стараейки се да не го забележим, той е заградил с лакът някакво хвърчащо листче и крадешком записва нещо.
— Я прочети какво надраска в тъмното! — вика Горазд към него, изразил любопитството на всички ни.
— Още е сурово! — ни отклонява Поетът.
— Нищо, ние имаме яки зъби! — го поощрява Присмехулникът.
Поетът вдига глава. Едната половина от лицето му е осветена от огъня на печката, другата е в мрак. За миг раздвоението му става видимо дори за нашите нехайни към него погледи.
Мъчните си стихове той пише не за нас. Съчинява ги скритом за себе си. Никому не ги показва, дори на такъв поклонник на поезията като Горазд. А за нас скалъпва куплети от ой-ла-рипни припеви.
Обида, ревност, злоба ни обсебва.
— Ние не разбираме! — казва Зиморничавият укорително.
— Лапад да ядем! — притуря Присмехулникът.
Никой не знае какво става в душата на младежа, който още не е написал ни едно от своите истински стихотворения. Той ги носи в себе си като болка на наболи, никнещи криле. Как са чувствителни тези вътрешни подутини, тези горящи, пулсиращи зачатъци!
А ние сме настървени да докоснем, да изкривим и изкъртим едно току-що наболо зъбче. Как да ни го повери такова голо, незащитено и болезнено чувствително при всеки студен полъх?
Поетът посяга към китарата. Налучква някакъв монотонен акомпанимент. Лицето му е страдалческо. Иска да повие новороденото си стихотворение в китарно дрънкане, за да го защити.
Китарата е мостът му към нас. Крехките звуци ни настройват да приемем неприемливото. При играещите отблясъци на огъня Поетът запява речитативно с чувството, че извършва престъпление спрямо най-интимното — превръща поезията в средство за забавление на компанията:
„Една лавина ме причаква, отдето и да мина — една лавина е в засада.
Това е моята лавина.
Със собствените свои стъпки ще я подсека.
Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там.
Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест.
Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша — единствената моя дума, заради която съм дошел в света.
Ще я прошепна на ухото й, затъпкано с памук.
И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина.“
Акордите на китарата заглъхват в неловко мълчание. Тъмнината вън се изсипва с гръм на водопад. Китаристът, озарен от огъня, е притеснен от ореола си на оет — стяга го като Сатурнов пръстен или като примка край врата на обесен.
— Мистика! — възразява Суеверният по-скоро на собственото си настроение.
— Предпочитам пред мистика мастика! — повтаря каламбура си Присмехулникът, вече без да събуди смях.
— Песимизъм! — възнегодува праволинейният Никифор срещу стихотворението. — Ти носиш лавината вътре в себе си!
— Какво е искал да каже авторът? — подхвърля подигравателно Асен, напомняйки за ученическите разбори.
Философът участвува като страничен наблюдател. От неговия птичи полет всичко изглежда игра на кубчета.
Но за Поета това е инквизиция, при която той трябва да се усмихва.
— Нищо не разбрах! — признава гордо Димо, като че ли има заслуга за бавното си мислене.
— Неразбирането ме насърчава, то ме кара да се надявам, че не повтарям чужда мисъл и дума, затова не могат да ме разберат! — казва Поетът свенливо, борейки се да не прозвучи самонадеяно.
— Това е интелектуално стихотворение! — пояснява Присмехулникът със своя карикатурен глас, който ни кара да се давим от смях.
— Умозрително, но не зрително — заявява Горазд с най-добронамерен тон да помогне на автора. — Не е изобразена пластично лавината, да я видя, да я усетя чрез поетичен образ, чрез звукопис в стиха!