— Поезията не е описание! — възразява авторът.
— И отде тая тъга, не мога да си обясня! — настоява Никифор, като че ли е отговорник за оптимизма на човечеството.
— Необяснима тъга, тъкмо тоя вид настроение ми допада най-много — ни поверява Поетът.
— Как може! Ако ще навяваш тъга на хората, по-добре се откажи от поезията! — отсича Водачът, стигнал най-после до единомислие със своя противник Никифор.
— Много пъти се отказвам от стиховете, както пушач от тютюна! — се усмихва виновно Поетът.
Зорка, сграбчена от внезапна жалост към разтерзания автор, се опитва да го отвлече:
— Иска ли жертви изкуството?
Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:
— Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.
— Като владика да не се жениш? — подхвърля Присмехулникът.
— Да не затлъстееш като владика — отвръща Поетът.
— Затова ли катериш? — пита Зиморничавият.
Присмехулникът уточнява:
— Да не се надяваш да срещнеш музата по скалите?
— Напоследък все за новаторство се приказва. Поетите търсят нещо. Какво търсят? — недоумява Горазд.
— Като изгубиш нещо, тогава го търсиш! — казва Никифор.
— Провикват се „Търся“, както Архимед е извикал „Еврика!“ — казва Асен.
— Търсенето замества намирането! — притуря Присмехулникът.
— Ти например какво търсиш? — настоява Никифор към Поета.
Сякаш му пребъркват душата. Но Поетът наивно се хваща на този кръстосан разпит и отговаря:
— Търся думи, каквито няма досега. Търся ритми, каквито няма досега. Образи, каквито няма досега. Търся пътища за ново мислене. Може и да не ги намеря никога. Стига ми това, че търся…
Прозвучава като на чужд език. Наивникът млъква сконфузен. Асен формулира една неочаквана мисъл:
— Тип като тебе доказва, че светът е построен не по математическа формула!
— Думи, каквито няма досега! Ветрогонство! — казва Водачът.
— По-често чети Смирненски и Вапцаров! — наставлява Никифор.
— Взех си поука! — отвръща Поетът и удря струните на китарата.
— Аман от поучители! Те повече от творците! — се намесва Скулпторът, мълчал досега.
След другарската ни критика Поетът сякаш е бил пуснат в перална машина и изстискан от преса, цял пресукан и изсушен. Едва ли скоро ще помисли да мъти интелектуални запъртъци.
Суеверният го прибодрява:
— Я съчини едно стихотворение с рими, да го запеем! Стига подтекст!
— Когато няма текст, има подтекст! — вметва Присмехулникът.
Бранко предизвиква стихоплетеца:
— Не всеки умее да наглася рими!
Поетът пречупва себе си, за да има контакт с групата, и съчинява „Ой-ла-ри-пи“-та, които искрено радват всички ни. Преди това той пее речитативно, а сега удря струните в ритъм на тиролска песен:
Всички в хор припяваме:
Тази песен повдига настроението ни на невъобразими висини. Воят на бурята е заглушен, сякаш самата стихия е отстъпила пред дружния ни хор. Тъкмо такъв поет ни е нужен. Тупаме го по плещите:
— Браво!
— С такава песен накрай света отивам! — виква Горазд.
А Поетът приема аплодисментите ни с една тъжна, срамлива усмивка за лесния си успех.
Сякаш е извършил предателство спрямо поезията.
В Поета обитава един непознат
Както и да е, ако си истински творец, ако не си скопен в душата си, ще надмогнеш стипчивия вкус на неразбирането и от грубата руда на подобни разговори и климати ще извлечеш някакво атомче, за да го взривиш в себе си да създадеш един противопоказен свят.
А ние, самодоволни, че сме изпълнили другарския си дълг да те пораздрусаме, се приобщаваме чрез тебе към едни по-високи слоеве на атмосферата. Създава се задушевност, предразполагаща към изповедни тонове.
— Поете, я кажи как пишеш? — подпитва ненаситният Горазд.
Вечният въпрос на любителите на поезия.
— Не зная… — отвръща Поетът. — Ако знаех, щях да престана да пиша навярно…
— Нали ти пишеш, как да не знаеш? — се сопва Димо, който не понася парадокси.
— Друг пише, не аз! — твърди Поетът съвсем сериозно.
— Кой? Оня, дето духа отвън? — намигва към нас Присмехулникът.
Дочува се свистенето на вятъра. Ослушваме се сепнати.