— Не зная, може и той да е. Но не и аз! — настоява Поетът на словото.
— Хайде де! Е, как така? — се надигат гласове.
Сборното същество НИЕ органически изхвърля като чужда присадка всякакво чувство на неопределеност, на необяснимост, на смущаваща тайна. Затова сме се съчетали в група, за да се противопоставим с колективен разум на слепите неведоми сили.
Самотният е играчка за случайните ветрове като изхвърлена хартийка. В неговия залутан поглед светът е необясним и непостижим. Ако се прокрадне такова чувство на несигурност в групата, тя губи своите устои. Затова инстинктивно се наежваме срещу подобни набези в загадъчното.
Поетът е принуден да обяснява с несръчни думи.
— Ей, така… Сутрин стана, главата ми празна. Да я хлопна, ще отехти като куха бъчва. Ни помен от стих. През деня видя нещо, чуя нещо, преживея нещо, и изневидело ми хрумне. Случаят пише вместо мен.
Никифор протестира научно:
— Няма случай! Случайността е точката, където се кръстосват две закономерности.
Асен, Философът, спори с него:
— Има случайност. Но поредицата от случайности не е случайна.
— Как да се разбира това? — пита Водачът, наострил слух.
Асен му тълкува мисълта си:
— Например: лошо време. Това е чиста случайност. Но събрано: лошо време, отсъствието на Деян, слабата ни тренировка, разправиите кой да води бащина си дружина… тази поредица не е случайна!
Замлъкваме умислени. Чува се нов пристъп на бурята. За миг ни прекосява нещо като ясновидство: всичко отива натам, към снега… Но ние затова сме събрани заедно, за да потушаваме опасенията си и да вървим, въпреки всичко.
— Дали ще спре бурята? — пита Суеверният и наднича през прозорчето.
— Направи си хороскоп! — го съветва Присмехулникът.
— Аз утре тръгвам, пък вие, ако щете, си гадайте на кафе! — заявява Горазд.
— И аз тръгвам! — се присъединява Бранко.
— И аз! — се обажда с кротка твърдост Зорка.
— И аз! — откликва Андро.
— Всички тръгваме! — се надигат гласове.
А Поетът, далеч от коритото, в което потича разговорът, продължава да отговаря на себе си:
Пиша не аз. Ако бях аз, щях да се самонастройвам като стар, добре изучен инструмент.
Пише някой друг, непознат и непокорен.
Боя се да не го прогоня. Живея все нащрек: дали ще дойде пак?
Не аз пиша. Друг пише вместо мен.
Но защо тогава ме терзае постоянно чувство на вина?
Не аз избирам поезията. Поезията мен избира и тя ме тласка да тръгвам против себе си.
Дори ако е имало възможност за спасение.
Имало ли е някаква възможност за спасение?
Ледопад. Грохот. Кой кръг на ада се извъртява?
Скулпторът прави отчаян опит в снежната си къртичина с пикела да си отсече затиснатата ръка и да се освободи, но няма място дори за един замах.
Водачът иска само едно: да върне времето, когато е бил редови член на групата, тогава да загине, да изчезне, преди да е предизвикал някакво зло.
Водачът чува ехото на собствените си мисли чрез детонатора на лавината:
Как да предотвратим това, което подбуждат собствените ни стъпки?
Той инстинктивно се втурва назад да поправи грешката. Представя си единствената възможност. Пропуснатата.
Разтваря картата на маршрута през своя противник, Никифор. Колко просто е било да надмогне високомерието.
Чертае с червения молив зигзаговидно:
— Предлагам такъв траверс. Имаш ли възражения? Или въпроси?
— Нямам въпроси! — отвръща Никифор отсъствуващо. — Сега ме търсиш, когато сме вътре в лавината!
— Измъкни се от лавината! Оня, който няма въпроси, предлага отговор!
— Всеки маршрут е добър, ако бъде изведен на добър край! — отговаря Никифор, без да се заангажирва с мнение.
— Значи, този е лош, щом ни изведе в лавината! — се опомня Найден и зачерква червената зигзаговидна линия.
Започва внимателно да чертае нова, заобиколна линия. Зачерква и нея.
— Може би съм неопитен водач? — прошепва той разколебан.
— Важното е да се държиш опитно! — го съветва Никифор с притаена подигравка.
Найден пак грабва молива. Колкото различни варианти предлага въображението му, развихрено в последния миг, толкова по-упорито се сблъсква със същата съдбовност.
Напразни са усилията за търсене на друг път. Повторението винаги ни се струва спасително, а то повтаря старите грешки по нов начин.
Водачът трескаво зачерква първата линия на картата, чертае втора, трета. Всички нови линии, спираловидни, заобиколни, предпазливи, пресметнати, неминуемо го извеждат пак до лобното място, сякаш някой тласка ръката му все натам.
Найден захвърля молива отчаян:
— Всички пътища водят към лавината!