А защо и другите се отчуждават? Ти си оставаш същият към тях, а те се променят към тебе. Нима неволно си ги засегнал с нещо? Как жадуваш да дойдат при тебе да те потърсят, както по-рано, да се отпуснеш пред тях, да ти олекне на душата.
Не трябва да се отпущаш. Всяка твоя дума може да се изтълкува погрешно. Кой ли от тях е доносникът?
Не че си мнителен. Но ръководството е все нащрек, все смята, че алпинистите са луди глави, и се бои, че могат да възмутят обществото с някоя рискована проява по голите скали. И затова навярно си е пуснало някоя кука. Кой ли от тях?
Ето например за този траверс се знаеше горе преди още да е решено окончателно тръгването. Кой е сигнализирал? Деян? Не е мислимо. Никифор? Никога. Той е критикуван от ръководството и му е сърдит. Тогава кой?
Може би този човъркащ те отвътре въпрос с невидими токсини отравя отношенията ти с другарите.
Моят дом е моето заточение
Нова снежна вълна го зашеметява.
Водачът се вкопчва в друга представа като в случайно довлечено от подводно течение водорасло.
Отново изживява прощаването с жена си и с детенцето си.
Този непоносим поглед на обожание и тревога.
Млада жена, изнурена от чакане и от скрита, разяждаща ревност. Изпраща го на прага. Той бърза към ония яки, заруменели момичета със звънлив смях, отекващ о скалите. А тя е тъй отпусната, бледа, изпита от копнеж. Вижда ги във въображението си, ослепена от блясъка на загорелите им бузи.
Последните й думи са за дреболии:
— Да не забравиш фланелата!
— Остави, тя е скъсана! — отвръща той раздразнен и я отблъсва.
— Аз я закърпих! — напомня тя тихо.
— Грижовната ми! — казва той по навик.
Погалва я припряно и целува детенцето си.
Тя се стопява в нехайната му прегръдка.
Усеща го до себе си как той вече се катери далече от нея.
Няма сили да го спре поне за още един миг.
Той тръгва с широка, жадна крачка към новия ден.
Сякаш го пущат от заточение. Неговият дом остава зад гърба му с мирис на топла детска кашица.
Закъсняла нежност
Голямата нежност винаги закъснява. Винаги пътува тъй дълго до най-близкия, че когато стигне до него, той е вече мъртъв.
Обратната снежна вълна връща Водача назад.
Той се втурва към жена си.
— Какво забрави? — го посреща тя изумена.
— Тебе! — шепне той.
Тя не разбира.
— Защо се връщаш? — пита жената изплашена.
Приливът на нежността е тъй необичаен, че винаги ни изплашва и отблъсва:
— Няма да отида! Ще остана при тебе! — заявява той с непознат глас.
Обожанието на лицето й се заменя с разочарование:
— Как? Нали те чакат? Разчитат на тебе!
— И Деян се отказва! — я убеждава той задъхан. — Защо да отивам?
Сграбчва я, иска да я притисне до себе си така, както в първия ден на любовта им. Но прегръдката му е прекършена.
Жена му го отблъсква от себе си, сякаш е чужд:
— А аз вярвах, че няма по-смел човек от тебе!
Тя го е обичала такъв, какъвто е бил.
Водачът съзнава, че за него няма път назад.
Докрай трябва да бъде такъв.
Най-близкият му човек ще го презира като страхливец, ако се върне примирен и помъдрял.
Накарал е да го обикнат смел, неблагоразумен, вироглав. Такъв трябва да си остане до края.
И той с натежали нозе поема отново по същия път далече от дома.
Снежна клада
Лавината на Водача го посреща и удавя в бяла пяна.
Достойна за един водач, тя е с лъвски рев, с лъвска грива.
Той иска да метне въже към нас, другите, да ни измъкне.
Но лавината го омотава с бели въжета и го хвърля на клада.
Водачът гори като мъченик сред бял огън.
Пушек се вие до небето.
— Деяне, приятелю, защо ме изостави? — вика той задушен.
Лавината му отвръща със съскащ смях.
— Никифоре, защо не ме предупреди? — се дави той.
Лавината се киска злорадо.
Водачът с чувството на непоправима вина изгаря на ледената клада.
Сънищата
Дали лавината не е сън?
Суеверният първо със съня, после с предчувствие, после с кожа и най-после с тяло и съзнание целият влиза в железния вятър на лавината.
Започва неравен двубой със снеговъртежа.
Той отмахва с все сила налитащите пенести вълни. Заедно с това се боричка и с образите на лошия сън, които го повалят и засипват.
Ранно утро преди тръгването. Мътна, сънена тоналност.