— Къде ми са обущата? — Той ги търси на прага, наднича под леглото, в гардероба, навред.
Вещите в стаята му мълчат многозначително.
— Кой ми взе обущата? — търси из двора.
Всичко е покрито с пресен сняг. Две купчинки като чифт обуща. Разравя снега. Два камъка. Наоколо много такива купчинки. Като два крака от сняг.
Той ги отминава и чука на един прозорец. Вътре Деян се е свел над таблото, цял омотан в жици.
— Деяне, ти ли ми скри обущата? — пита той.
Деян не го чува, погълнат от цифрите на баланса.
— Дай ми обущата, Деяне! Закъснявам! — настоява той.
— По-добре да закъснееш! — казва Деян заклинателно, без да вдигне глава.
Суеверният тръгва бос. Гази снежни преспи. Нозете му замръзват. Влачи ги като недогорели цепеници.
— Търкай краката! Разтривай ги с все сила! — казва Деян строго.
— Няма време! Ще закъснея! — вика Суеверният.
Вече съвсем не си чувствува краката. Но продължава да гази снега, затъва в преспите, измъква не нозе, а два овъглени корена.
Водачът иска да ги увие и стопли като две измръзнали овощни дръвчета. Но снегът се превръща в бели марли, усукали нозете му.
Суеверният лежи в болницата. Преспите са бели чаршафи на операционната маса. Той скача и пак хуква бос, гази снега.
— На бос крак до Памир! — подхвърля Присмехулникът.
Насила го връзват на операционната.
— И двата ли, докторе? — пита той.
— Само до коленете! — го успокоява лекарят. — Има протези, да танцуваш с тях по паркет!
— Има ли протези да се катеря по планините? — пита болният.
— Момче, избий от главата си това катерене!
Лавината не го приспива, а събужда
Момъкът потъва в снежна пепел.
С нажежени нитове снегът го скрепя.
Лавината пъхва бял тампон в устата му като упойка.
Но той се мята, не иска забрава.
Още малко, още едно проблясване на съзнанието, и ще разбере една тайна за човека.
Ние съзерцаваме природата, но не проникваме в нея.
Природата ни наблюдава проницателно.
Всичко предвиждаме. Всичко пресмятаме. Изпуснато е едно звено: случайността. Нима вярата ни, че няма случайност, не е суеверие?
Не вярваме на сънища и предчувствия.
Вярваме на разума си.
Кое е по-голямо суеверие?
Зачеркнали сме сънищата от явленията на природата.
А природата понякога се разсърдва на нашето високомерие и с едно подухване ни напомня, че не сме дотам могъщи.
Една тайна… че има тайни. Трябва да я предаде на другите!
Лавината не му дава…
Най-сетне лицето му се успокоява. Той е очаквал, предусещал някаква надигаща се беда. И сега вече няма какво повече да очаква, да се безпокои. Случи се онова, неизвестното. Изпитва удовлетворение. Чувството му не го излъга.
Значи, има нещо в самия него, на което може да се уповава.
Някакъв верен глас.
Верен…
Чий е този глас?
Суеверният се събужда от лавината. Забравя белия сън. Отново е в пъстрия живот. Един бистроок летен ден.
А може би снегът сънува, че е бил човек, или човекът сънува, че се е превърнал в сняг.
Планината отново постига своята зелена младост.
Момчил е светъл момък, а летният ден — млад. Още не е суеверен. Суеверията никнат в дълбоките сенки.
Просторът замижава от светлина. Ни една сянка по челото на деня. Ни един усоен полъх в душата.
Тогава проеча викът. Денят е пронизан от зенита с този странен глас, дошел сякаш из глъбините на нощта.
Той застига двамата, Момчил, още несуеверен, и Зиморничавия, тъкмо се прибират надолу към хижата. Носят в себе си цялата планина и от това им е така леко. Спират за миг като набучени на кол с този вик. Не могат да го идентифицират с ослепителния ден.
Едва сега съзират, че единият планински склон вече е наметнал цветовете на вечерта. Останалите вериги от скатове са задгърбили дори напомнянето за свечеряване.
Денят е неизчерпаем.
Но викът отново ги връхлита. Полузадушен, събрал целия отвъден мрак. Зиморничавият усеща, че зъзне сред лято. Двамата се впущат по посока на вика — направо през сипеи и камънаци, без пътека. На пресекулки, все по-заглъхващ, викът ги направлява.
Измерват разстоянието по тоя вик. Колкото по-замиращ, толкова по-отдалечен. Сякаш никога няма да го стигнат, докато още се обажда, няма да го заварят жив. Докато се доберат до него, вечерта ги наближава. Имат чувството, че този тъмен, виещ се глас е повикал сенките.
Идват със закъснение от секунди. Били са твърде далече от мястото на произшествието. И по вътрешна настройка са били много, много далече, за да се притекат навреме.
Момичето лежи върху камъните в подножието на стръмна, почти отвесна канара. Лежи със страшна сила. Никога едно тяло не се просва така категорично, ако е легнало нормално, па макар и потънало в дълбок сън. Веднага разбираш, че е било запокитено отвисоко, против волята си, че се е забило лице в лице с каменистата планета. Камъните са опръскани с още жива кръв.