Земята е ревнива и си отмъщава на ония, които се устремяват високо към небето.
Двамата не смеят да докоснат още топлата мъртва, да не би да й причинят болка. Струва им се непозната, паднала от някоя далечна звезда, безкостна, сплескана птица.
А блузката й все още цъфти изпрана, пъстра, лятна, по нея познават Стефка, алпинистка от Пловдив. Няма време да разпитват как е станало. Горе, отчайващо високо, виси полузадушен на алпийското въже викът. Вече не се чува. Някакъв крехък юноша. Първите му дръзки стъпки по скалата са го довели до това жестоко бесило над бездната.
Дори камъните разбират: никаква земна сила не може да му помогне. Само нечия чудотворна ръка, ако му се протегне от небето.
А 21-годишната Стефка сама е искала да се изкатери там и да го спаси. Знаела е какво залага. Не е стигнала до него.
И все пак това момиче ще стигне до мнозина, които някъде, някога далече ще увиснат над пропаст. Както стигна до мене, пишещата тази книга, и ми подаде ръка. И ме изведе от пропастта на стаята — високо в планината. И ме приобщи към скалите, стоплени от нейната млада гръд.
Скалата
Скалата е характерът на планетата.
Неподвижна, изправена, скалата събаря вятъра на земята.
Петнисти канари, облечени от глава до пети в есенни тонове. По тях яркостта е угасена. Има скрита красота в пепелта на цветовете. Тя прониква в тебе бавно и те завладява по необясним начин.
Слънцето изтръгва искри от скалата.
Оставаш насаме с нея. Скалата ти казва с мълчание толкова много.
Каменна тишина. Внушително е това сцепление на минералните зрънца в канарите. В скалната тишина се таи огромната неосвободена енергия на атомите на камъка. Ако се освободи тази енергия, земята ще полети към друга галактика.
Времето тече гъсто, компактно, звънливо в камъка и те успокоява, сякаш задържа задъхания бяг на твоето човешка време.
Докосваш с длан набръчканото чело на скалата, сгорещено срещу слънцето като от напрегната мисъл. Пипнешком, като азбука за слепи четеш мислите на камъка с пръсти.
Контактът със скалата е мъчен. Но когато усетиш, че общуваш с нея, ти започваш да се разбираш с планетата.
Скалите придават волев профил на Земята.
Нямаш криле. И тази липса ти дава възможност за една невероятна близост: да долепиш гръд до гръд със скалата и да се изкачваш нагоре в посока към небето.
Твоето сърцебиене отеква о скалата и я съживява. Нейната твърдост и непреклонност прониква в тебе. Едно вътрешно преливане между човек и камък, което дава тонус на земното битие.
Качиш ли се горе, скалата като разсъхнала лодка те понася и залюлява в пространствата.
Всяка скала си има свой нрав: твърд, ронлив, лукав, саможив, студен, променлив, мъчен, прикрит. Но всички скали имат една обща черта: щедрост. Те възнаграждават усилието ти да ги превъзмогнеш по най-изненадващ начин — с ненадейни гледки, с неизпитвани вълнения, с вкуса на живота.
Когато скалите станат на прах, планетата ще се превърне в пустиня като Луната.
Тихият вик
Ако бяхме се вслушвали повече в сънищата…
Все долавяхме някакъв проточен от сън до сън вик. Дали това е било ехото на планината, пропито с магичната мощ на корени и извори?
Гласът на планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре.
Суетният шум на града ни събуждаше от този тих, зовящ сън.
Едно момиче ни отвори вътрешно ухо, за да чуем този таен глас и да му се поддадем.
Стефка. В делниците милосърдна сестра, в празниците — алпинистка.
За да обезоръжим вятъра, обръщаме се с лице към него. Косите ни се отвяват назад, челото ни се открива, можем да гледаме напред.
Пред нас е скалата на Стефка. Била е безименна, бездушна, безлика. Сега се нарича Стефкина скала. Одухотворена, извисена като обелиск в облаците, топла. Докосваме с трепет твърдата девическа гръд на скалата и се вслушваме в ударите на сърцето й.
Стефка ни въвежда в кръга на своите приятели. Лицата и гласовете им носят загорелия цвят на здравето. Спим в хижите, в които е спала тя. Облаци над сняг. Сняг над облаци. Сложили глава на нейната възглавница, искаме да проникнем в сънищата й. Надникваме с нейните очи в пропасти от непознати ъгли и върхове. Мерките ни за високо и ниско се изменят.
Срещаме майката на Стефка. Задъхана от стръмното. За пръв път се изкачва в планината след загиването на дъщеря си.