Приютяваме се в планинската хижа. Вятърът отвън се сгромолясва от билото в пропастите, сякаш възпроизвежда най-страшния миг от живота й.
Момичето и скалата
Помним разказа на един дървар. Слизаме с него през гората. Самата планина говори с неговия език. И стъпката му е отмерена, точна и някак вкусна, както думата му. Той изпитва видима наслада глътка по глътка от вървежа си из планината и от приказката си:
— Изваля се дъждът…
Превързал тялото на момичето о самара на магарето с въжето, на което се е люляла по скалите. Смъкнал го по урвите надолу като наръч дърва за огрев.
Ще сгрее някого, не плачи, майко! Но майката не плаче:
— Дъщеря ми отрасна без баща. Под закрилата на балкана. Всяка неделя прекарваше в планината. Знаех, че е опасно. Не съм я спирала. Имаше нужда от въздух. Все нощни дежурства в болницата. През онова неделно утро тръгна много весела.
Поглеждаме през прозореца на хижата. Тънък, дълъг водопад се спуща от отсрещния скат като струни на арфа. Пръскалото. Вятърът дърпа водните струни до скъсване. Слънцето в онзи неделен ден е обагряло в различни тонове дъгата на пръските. Всяко облаче е променяло цветовете им. Пъстрострунна арфа.
— След като се напила до насита с чист въздух, пристяга раницата, навива въжето за връщане. Тогава чува вик за помощ… Не е могла да постъпи иначе…
Момичето и скалата са се слели завинаги.
Висота
Достигнатата висота от Стефка не бива да се губи.
Момчил, все още несуеверен, и Зиморничавият се хвърлят да се изкачат дотам, докъдето се е била възела тя. Кръвта й бележи висотата, стигната от нея.
Вечерта ги изпреварва. Срещат се със сянката й върху скалата.
Момчил, несуеверният, води свръзката от двама, съединили съдбата си с едно въже. Зиморничавият е вторият. Трябва да осигурява най-несигурното: живота на човека.
С тръпнещи пръсти опипват скалата там, където е туптяла притисната моминската гръд на Стефка. Последните удари на сърцето й се предават от скалата в техните сърца и ги пълнят с решимост.
Още малко. Още педя дотам, докъдето е стигнала тя. Още дъх.
Сянката на вика виси над тях, бездиханна. Макар и късно, пак трябва да стигнат до него. Инак висотата на Стефка ще се загуби, ще пропадни в ниското. Все едно че никога не е била достигната.
Кървавата диря ги тегли нагоре.
Момчил, несуеверният, забива клин след клин. Зиморничавият го осигурява с въжето и с цялата безмълвна съобразителност на втория. Двамата чувствуват, че в тази тиха вечер е ударил часът им. Тяхната твърдост и безпогрешност ще трябва да удържи висотата на загиналата.
Мъртвите ни тласкат по-високо от нас самите.
Момчил, несуеверният, изнася тялото си над неговите възможности. Чувствува се изкачен с няколко глави над собствената си глава.
Протяга се и едвам досяга висящия юноша.
Къде си се емнал бе, кучи сине? Не премери ли силите си? Ветрогонството ти струва живота на едно същество! А може би и нашия живот. Чувал, натъпкан с плът, кости и фантазии! И ти си отхвърлил доживотната верига на тежестта и си ми запъплал по отвесните гънки на планетата! И ти ли, щурчо, завидя на птиците? Виси сега над пустотата и претегли на собствени везни колко тежиш, луда главо!
Мое мило момче! Дръж се! Всички сме били като тебе. А онези, които не са били като тебе, допълзяват като влечуги в ниското до по-черни преизподни. Щом си се изкатерил дотам, нещо те е тласкало. Не се чувствувай виновен за смъртта на момичето! Виновна е младостта. Дръж се! За да не отиде саможертвата на момичето напразно, стискай душа зад зъби! Още за един дъх!
Вкусът на въздуха
Момчил, несуеверният, с нечовешки усилия повдига обесеното тяло. Откъсва го от земното притегляне. Разхлабва примката на въжето през гръдния му кош. Дава му въздух. Викът, омаломощен, се събужда като хрип. И угасва.
Жив е! Или сега издъхна. С нов приток на надежда и сила двамата го притеглят към един перваз на канарата. Изплитат му люлка от запасното въже. Просто го завинтват о скалата. Закачат и себе си от двете му страни. Там, над тъмната бездна, като тройно разпятие се готвят да прекарат нощта.
Сипват капки вода от манерката в отворените му уста. Внимателно се опитват да му правят изкуствено дишане. Обградени отвред с въздух, се мъчат да вкарат въздух в гърдите му.
Този нощен, резлив планински въздух, ухаещ на свобода и безкрайност, залива всичко, прониква във всяка пукнатина на скалите, изпълва всяка пещера, всяка шуплевина на камъка — само в крехкия гръден кош на младежа не иска да влезе.
Двамата дишат един след друг в устата му, издъхват кислорода от дробовете си, губят свяст от напъване. В мрака имат странното чувство, граничещо с лудост, че долепят устни до мъртвите устни на Стефка, че се силят да ги събудят за една неистова целувка. Колко свежи и топли са били допреди мигове двадесетгодишните момински устни, с дъхав сок на първи череши. Пресъхват, подпухват бърните им от жажда да съживят мъртвите устни на юношата, в които е вляло дъха си загиналото момиче. Сякаш се силят да съживят нея. Пригвоздени за скалата, замаяни от свръхусилие, увиснали над непрогледната пустота, възприемат света, обърнат наопаки. Камъните долу, върху които бе простряно тялото на момичето, за тях е небосвод. Скалата горе, върху която са окачени, е тяхната земя и те се държат здраво за нея. Тъмното небе е зейнал, бездънен кладенец, откъдето нахлува усоен студ.