Викът в гърдите на младежа започва да къркори издълбоко като от пресъхнал кран на чешма. Дишането се възвръща отнякъде много далече. Всеки дъх е раздираща болка.
Двамата имат мъчителното усещане, че са изкоренили дробовете си и са ги присадили в юношеската гръд.
И тогава изплува луната. Планините надигат разкаменени гърди и вдъхват дълбоко, упоени от светещата, звънка прозрачност на въздуха.
Дишане! Какво върховно блаженство. Какво тържество на живота. Да си поемеш дъх заедно с цялата природа.
Трима човеци се гмурват презглава от скалата в лунните глъбини на безкрая. Познават замайващия вкус на въздуха.
Разхлабеният клин
Наскоро след трагичния случай Момчил, все още несуеверен, получава писмо с непознат почерк:
„Другарю,
Миналата есен при едно изкачване забих клин в скалата и го оставих. Сега узнавам, че от същото място е паднала алпинистката Стефка. Разпитах подробно как е станало. Предположението ми се потвърди.
Бързайки да се притече на помощ на увисналия младеж, тя се е хванала за МОЯ клин. Той се е откъртил. Дали дъждове, сняг, студ и пек са го разклатили, или аз не съм го забил надълбоко, не зная. Чувствувам вина. Място не мога да си намеря. Как да постъпя?“
Следва пълното име и точният адрес.
Момчил, несуеверният, дълго търси думите. Иска да даде истинския отговор. И разбира, че истинският отговор се състои от въпроси, отправени навътре към самия себе си.
Винаги ли зачукваш клина в здрава скала? Не щадиш ли замаха си за още един, последен, решаващ удар? Винаги ли щателно проверяваш какво оставяш подире си за следващите? Изкачвайки се нагоре, не отминаваш ли нехайно своите разхлабени клинове, своите разхлабени жестове и думи? Не мислиш ли само за собственото си изкатерване нагоре? Безогледно нагоре! И какъв отговор да дадеш на човека, за да го закрепиш о нещо здраво, увиснал над бездната на угризенията? Една колеблива, неточна фраза, един шаткав намек, една утешителна лъжа, и човекът може да се отплесне в пропастта.
След като нахвърля наум краткото писмо, дълго се връща на всяка дума, сякаш я зачуква от разни страни:
„Вие сте виновен толкова, колкото всеки един от нас, понеже всеки е оставял след себе си по някой разхлабен клин.
Саможертвата на Стефка би била нелепост, ако не ни накара да станем по-добри, по-съвестни, по-отговорни. Вашето писмо доказва, че нейната постъпка не е отишла напразно.
За Стефка има оправдание, че не е проверила и зачукала старателно клина: бързала е да спаси човешки живот.
А ние, дори да имахме оправдание, бихме носили непростима вина пред нейната памет, ако отсега нататък си останем същите.“
Прозвуча му напомпано. Прехвърли на Поета тази задача:
— Виж там, успокой съвестта на момчето някак!
— Все аз на топа на устата! — проклина Поетът своята участ.
Поетският ъгъл на зрение
Поетът навярно има някаква лека деформация в лещата на окото: всичко вижда пречупено под остър ъгъл.
Случаят с разхлабения клин го довежда до стръмни размисли:
Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?
Още едно неочаквано писмо
Момчил, несуеверният, скрива от родителите си това, за което може би са го създали: да спаси един живот. Но някакъв вестник стига до съседите в глухата провинция. Смаяните хора се втурват в тихата къщица, съвсем неподозираща, че е отгледала един герой.
Майката и бащата четат и не вярват на името на детето си. Това ще да е някой друг. Тяхният немирник. Чило! Възможно ли е? Бил алпинист, без да ги попита. Ами ако бе ги попитал?