Момчил, съвсем несуеверен, студент по биология в столицата, залисан в новите открития по молекулярната теория за генетическия код, носител на наследствеността, ни най-малко не допуща какво става със старите, чиято наследственост той носи в своя собствен код.
Сън не ги хваща. Особено бащата е потресен. Нощем мислено надниква в каменните въртопи, в главоломните пропасти, над които е висял неговият син. Ужас и тържество го изпълват. Старият иска да му пише за своята бащина гордост, но същата гордост не му дава.
Най-после Зиморничавият получава писмото. Чуждият син изтръпва от това спотаено бащино чувство:
„Скъпи младежо,
От вестника случайно узнах за вашия подвиг. Най-много ме развълнува, че сте били двама. Приятелство, изпитано в такъв тежък час, остава за цял живот.
Макар и да не те познавам, чувствувам те близък. Мога спокойно да умра, след като зная, че синът ми има такъв приятел.
Бащината ми радост е двойна, защото се вживявам и в радостта на оня баща, чието дете е било спасено от вас двамата.
Иска ми се още много да ти кажа, но сълзи замъгляват очите ми.
Крепко стискам смелата ти и вярна ръка —
бащата на Момчил.“
Зиморничавият показва писмото на Момчил, но не му го отстъпва, а си го пази, за да го носи във вътрешния си джоб до края. Струва му се, че това писмо го топли.
А синът е все още твърде млад, твърде погълнат от науката и планините, твърде ясно е челото му.
Все още не му се присмиваме, че е суеверен.
Странният сън
Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си.
До късни нощи Момчил, несуеверният, чете някаква френска книга по биология. Рови из речника. Която дума потърси, все я няма. Толкова ли нови думи са нахлули в езиците, че в старите речници ги няма?
Тъкмо потъва в микросвета на гените. Там няма време. Елементарните частици се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Всяка частица в ядрото на клетката във всеки миг е навсякъде и неуловима никъде. Случайността владее в безбройната поредица от мутации. Животът е плод на случайност. Защо тогава смъртта ни поразява със своята нелепа случайност? Жак Моно:
„В тази огромна лотария, в която вероятността на неговата поява е била почти нула, човекът е изтеглил голямата печалба… Човекът знае най-после, че той е сам сред безразличната безкрайност на всемира, където той е възникнал случайно. Не само неговата съдба, но и неговата задача не е предписана никъде. На него остава изборът между светлината и мрака.“
Момчил клюмва над речника, търсейки напразно някаква непозната дума. И в кръга от светлината на настолната лампа се вмъква баща му. Как се е смалил от годините! Омотан с алпийско въже през хлътналите гърди.
— Отивам, сине, и аз да катеря скалите.
— Не е за твоята възраст, тате!
— Знаех, че така ще кажеш, но не исках да тръгвам далече от тебе, без да ти се обадя. Прощавай!
Момчил, до този миг несуеверен, се сепва. Гласът на баща му. Светещ от благост глас. Още озарява слуха му. Нито струнка на укор в него. А синът никога не му се е обадил, когато тръгва в планините.
И пак се надвесва над оня непроницаем вир на ядрото на клетката, в което гъмжат обратни закони на времето.
Телеграмата пристига на другия ден.
Момчил потегля с първия влак, поразен от два удара: от смъртта и от съня. Ще разгадае ли някога този двоен ребус?
Баща му, стар електротехник, е поставил антените по покривите на целия град. По какви не керемиди се е качвал лете и зиме. А този път покривът не е бил много наклонен, керемидите не са били хлъзгави. На юг есента е слънчева, рядко вали. Триетажна сграда. Какво се е случило, че е изгубил равновесие? Свят ли му се е завило от височината?
Зиморничавият също иде в затънтения провинциален градец да изпрати бащата на приятеля си. Една догадка се прокрадва в него, но той не я споделя с Момчил, за да му спести още една мъка.
Дали бащата, изкачен на покрива, не е погледнал отгоре, за да надзърне в пустотата, над която синът му е висял от скалите? Дали се е опитал да извика онази паметна нощ, затваряйки очите си за миг? И си е представил шеметната височина, и мрака, и отвесните канари, и му се е завило свят?
Смелите ни стъпки по-често погубват не нас, а родителите ни. А кой ни е учил още при първото прохождане да бъдем смели? Нима бащината ръка, повела ни към първата ни крачка по земята, води своята собствена смърт?
Съногадател
Оттогава Момчил става Суеверният, на когото всички се смеем.