Сега бързат да я осъществят на единствения достъпен им терен — в мислите.
Отношенията им от самото начало до края си остават един непримирим диалог.
Двамата са изправени един срещу друг — два полюса на една същност: непримиримост. Свързани чрез несъгласието. Винаги в напрежение.
През тях минава разтърсващият ток на живота — противоречието.
Защо са отказали на влечението си един към друг?
Дали от страх пред този ток, който може да ги впепели?
Или от по-големия страх — сливането да не изглади ръбовете, да не заличи противоположностите, да не си заприличат един на друг постепенно.
Боязън да не унищожат живеца на всичко — противоречието.
Ако пък го запазят — как се понася битът с постоянни стълкновения?
Не са имали смелост пред живота — пред тази бавна лавина, която неусетно стрива трепета, затрупва порива, погубва чувствата, изравнява различията.
Сега пред смъртта се освобождават от страха пред живота.
До последния си дъх не са се осмелявали да изживеят любовта. Сега без дъх я изживяват…
Двузначност
Всеки един от двамата се въплътява в другия и едновременно е себе си.
— Ти ли си? — пита всеки един от тях другия.
— Да и не! — отвръща всеки с двузначна усмивка.
— Искаш ли да бъдем двама?
— Да и не.
Искам да бъдем тъй близко-далече, както в пространствата двойна променлива звезда.
Вкопчани с тайнствен ключ на притегляне, тези две звезди неотменно кръжат една покрай друга.
А помежду им светлинни години ги разделят с вечности мрак и ги свързват с вечен магнит.
Самоизключващи се взаимно, самосъзнаващи се наново и така безспир.
Светлината, която излъчват такива двойни менливи звезди, трепка в безкрая с единна двузначност:
— Да и Не!
Любов — борба
Асен иска да подкрепи Дара в последните секунди пред смъртта, но не може да я унижи с никаква утеха освен с ирония:
— Щом си получила този подарък да видиш света, трябва да си готова за всякаква загуба!
Дара му крясва с наслоено от отдавна раздразнение:
— Само философствуваш, а не предприемаш нищо!
Асен й признава:
— Да не предприемаш нищо в любовта е най-изразителното действие за този, който разбира.
— Ти ме ликвидира! — го подиграва тя по своя маниер.
— Стига ми това, че те срещнах! — казва Асен.
— Все едно, че не си ме срещнал, щом не поиска нищо от мене! — го упреква тя.
— Какво мога да искам от другия, когато самият аз съм непостоянна сянка — все се мести, отмества, не може да си намери истинското място и форма. Все се мени. Какво да искам? Другият до мене да е непроменлив спрямо моето местене или да се върти според моето въртене, или и двамата да спрем собственото си движение, за да се нагодим един към друг?
— Защо не си намери едно кротко момиче да бъде сянка на твоята сянка?
— Ти си единствената за мене. Създаваш ми напрежение. В мига, в който престанеш да ми се опъваш, ще убиеш трепета.
— Аз съм много слаба. Опърничавостта ми е броня, за да скрия слабостта си. В мига, в който сложа глава на рамото ти, ще се разтопя като снежинка.
— Може би тъкмо това ме е спирало. Винаги по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го превръща в свое повторение. А човек не може да бъде влюбен в собственото си отражение. И отново започва да търси силния партньор. И цикълът се повтаря до безкрайност.
— Признай си, че си се боял да не би да стане обратното: аз да те подчиня на своята воля! — го дразни Дара.
— То е все същото.
— Ти си аутсайдер и в любовта, и в живота. Само в смъртта си не можеш да останеш страничен наблюдател.
Веднаж в живота си и най-незаангажираният участвува всецяло — при смъртта си.
Спокойствие
Поетът се вживява в гибелта на Асен посвоему. Той така е видял и разгатнал образа на Философа, а може би му е приписал онова, което липсва на самия него:
Не обещавам нищо, не настоявам, не чакам задъхано.
Не хлопам по махалото на часовника: „Отрони този час за мене!“
Оттеглям се в тишина.
Изчаквам да се утаи в мене мракът, за да се избистря в светлина, прозрачна и сдържана, и възвишено спокойна.
Тогава да пропусна свободно през себе си целия свят.
И едва-едва да го пречупя като лъч, преминал през Рилско око, достигнал дъното, където камъчетата се броят така отчетливо, без да обещавам, че ще го преродя.
Без да обещавам нищо.
Отчуждение
Чертите на Асен обаче не омекват успокоени в снега, както си ги представя Поетът, а се изопват в по-голямо напрежение, стават още по-упорити и целенасочени с изострен подбрадник. Това не е гипсова смъртна маска, която изразява последното отдъхване, а снежна маска на крайното усилие, сякаш той сега е достигнал връхната точка на своето мисловно съсредоточаване, както Скулпторът — на своето творческо отприщване.