Зорка се поддава на колективната хипноза.
Групата е регулатор на чувствата, без да го изявява.
Зорка има пълна увереност, че тя сама е направила избора си, че сама е намерила сили в себе си за скока. А не може дори да я осени съмнението дали тя не е действувала слепешком под вътрешната диктовка на групата.
Обаче любовта между две такива неозаптими индивидуалности като Дара и Асен възниква въпреки групата.
Такава любов е недопустима.
Тя е скрит взрив в групата.
Затова е силна и неосъществима. Затова е неизкоренима и обречена на унищожение.
Двамата предусещат, че няма да ги приемем като двойка. Боят се, че с присмех, с разяждащи погледи, с безмълвни подигравки ще убием чувството им. Затова те го крият дори от себе си.
Токсините на груповото отхвърляне ще направят невъзможно да вирее това крехко, свръхуязвимо влечение.
Онова усещане на наранимост, което завладява Дара постепенно, иде от кръстоските на груповото ни отношение към нея като към жена. Приемаме я за незаменим другар, но не и за възможна любима на Асен. И това е смъртната присъда на тяхната любов.
Сега Асен прозира истината: той, най-независимият от групата, уж страничният наблюдател, всъщност е бил напълно зависим.
Дара знае, че ще му натрапим нашия възглед: как е могъл да избере такава „неженствена“, такава дъска? Тя и любовна ласка?
Асен знае, че ще втълпим и на нея: той не те обича, той си има други, това е някаква негова приумица, някакъв експеримент или предизвикателство, най-вероятно някаква умозрителна задача, интелектуална авантюра. Той и сантименти!
Двамата се боят, че групата не само така ще мисли за тях, но ще им внуши и те самите така да мислят за себе си: че съвсем не си подхождат, че са смешни заедно.
А любовта е това, което не може да се проумее от другите. То е неприемливото, необяснимото.
Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея.
Любов е загадката, която е вън дори от командата на всесилната група.
Такова извънмерно, извънредно, неовладяно чувство не се търпи от колектива.
Групата приема и покровителствува едно силно и вярно чувство, съразмерно с нейните представи и нужди. Трайно, спокойно чувство, което не я заплашва от взривяване, а поддържа равновесието й. Щастливо, слънчево чувство, нормално, което подсилва спойката вътре в групата, а не я поклаща.
В колектива не се търпи опасна страст: ревност, която не се владее, или влечение, което е сляпо, тиранично и егоистично. Или най-заплашителното: необяснимото, нерегулираното, рядкото, почти невъзможно чувство, което разбива атома и за което всички носталгично болеем като по друго съществование, някъде на друга планета, наша прародина.
Не, нищо, което нарушава баланса тук на нашата земя!
Изобщо в групата се заглаждат всички ръбове.
Как, къде да се вмести такова противоречиво, тревожещо чувство, избухнало между Асен и Дара, което изскача от средния регистър и се домогва до забранени размери?
Няма място за неговото осъществяване освен на свободната платформа на въображението.
Осъществяване
Отлагали са живота си — за кога? За утре, за догодина, за друг живот. Всъщност за тези последни мигове преди смъртта.
Асен надниква в очите на Дара и вижда себе си в дъната им. Само че не знае, като се отдръпне, дали е останал там, или вече го няма. Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, значи никъде другаде в света не съществува.
Дара продължава да връща Асен към живота чрез противоречието. Косата й, наелектризирана от слънце и вятър, а може би от вътрешното й упорство, свисти при ресане и дава сухи искри. Положително и отрицателно електричество.
— Истинската любов е пробуждане на воля за действие! — настоява тя на своето.
— Аз можех „да действувам“. То бе най-лесно. В палатката под Вихрен — си спомня Асен.
Но и двамата обичат мечтите повече, отколкото спомените. И рязко отхвърлят спомена за единствената нощ, която са имали. Реалността е винаги под техните високи изисквания.
А какво всъщност са искали? Дали знаят какво?
Сега си представят как се бяха приютили в една палатка. Над тях се издига начумереният връх Вихрен, а над него — предугаждащи се звезди. Асен посяга в тъмнината, прегръща Дара и усмирява съпротивата й с една ненаситна целувка. Това е било така възможно.
— Защо не го стори? А цяла нощ ми говори за мирозданието?
Асен отвръща сериозно:
— Защото не исках да те изгубя, тъкмо те бях намерил!