— Без софизми!
— Можех „да действувам“ и тогава край езерото.
Представят си как седят край Голямото Василашко езеро. В изумрудната дълбочина се оглеждат белоглави зъбери. Дара и Асен плуват върху сал по езерото. От време на време край тях подскача някоя пъстърва и прави бял водовъртеж.
Дори сега се подсмихват иронично на собствените си представи: какви сладникави мечтания са криели под бронята на съвременно безразличие и скептицизъм! Лицата на двамата, приближени неволно, се отразяват в кристалната вода. При най-малък полъх на вятъра очертанията им се смесват, замъгляват. Асен в отражението прегръща Дара и я целува.
— Е, защо не го направи? — пита тя сега в лавината укорително.
— За да не се размъти бистрото ни приятелство! Няма по-трайно и скъпо нещо на света от приятелството. То е най-нежният аромат на душата.
— А защо не го направи тогава под бурята? — го обвинява тя.
Спомнят си как двамата стоят свити под една надвесена скала. Край тях планината бучи в изстъпление. Дара се сгушва в скалната цепнатина.
— Страх ли те е? — пита Асен.
— От друго ме е страх — шепне тя.
— Че ще посегна? — отгатва той.
— Глупчо! Че няма да посегнеш! — отвръща троснато Дара.
Той я поваля върху камъните. Забравени в прегръдка, те не се заслоняват от бурята. Дара е подложила опиянено лице под поройния дъжд и светкавиците. Асен, надвесен над нея, я защищава от бичуването на бурята с целувки. Бляскавите откоси на дъжда секат като саби врата му. Но това е било само копнеж. И сега, раздвоени, с една съществена част от себе си те се надсмиват над такава старомодна романтика. Все пак, тя е заседнала дълбоко в тях и не може да се изстърже като черупките на миди и раковини по дъното на потънал кораб.
— Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко! — анализира той собственото си колебание.
— Всичко е за съвсем кратко! — възразява тя.
— Мигът е вечност, когато се насити с чувство, дали консумирано или не — все едно.
— Стига философии! Няма време! Загиваме! — вика тя през снежните виражи.
— Добре! Ти водиш! — отстъпва той.
— Следвай ме без да размисляш! — заповядва тя и го тегли към себе си.
— Всеки, когато е воден, прилича на сляп — иронизира той себе си, поддавайки се на притеглянето й.
Дара го пуща рязко:
— Все единият трябва да води, щом другият е дървен философ!
— Аз исках невъзможното: да сме свързани и свободни!
— Не си ме обичал! — казва Дара.
— Твърде много съм те обичал!
— Който обича, не разсъждава! — се гневи тя.
— Безброй са образите на любовта. Може би чувството е най-силно, когато активизира целия регистър от усети и мисли…
— А парализира волята! — добавя тя.
— Не е вярно! Много по-силна воля се изисква да овладееш желанието!
— Сега поне няма ли да предприемеш нещо?
— Ще продължа да не предприемам нищо!
— Не съжаляваш ли, че пропуснахме любовта?
— Любовта най-често се пропуща в любене! — казва той.
Неволно са се притиснали един към друг. Но лавината се вмъква помежду им, изтръгва ги от топлината на близостта им.
— Какво? Нима замразихме любовта си, за да я запазим вечна? Кой, кога ще я размрази? — възкликва Дара и изведнаж отвежда поглед към ухото му.
— Ушите ти са побелели! — се сепва тя. — Замръзнали.
— Още могат да чуват. Кажи ми нещо! — настоява той. — Ушите също имат своите права!
— Какво да кажа! — недоумява Дара. — Толкова неща не успяхме да си кажем!
— Измисли нещо свое! — очаква той.
— Когато съм до тебе, не мога да мисля.
— Добър признак!
— Сам си противоречиш!
— Още по-добър признак!
Преодоляват натиска на лавината и се опитват да се прегърнат.
— Исках нещо да те попитам! — шепне Дара прибързано. — Какво, какво бе то?
— Питай по-скоро!
— Ах, да… Какво впечатление ти направих при първата среща?
— Вечният въпрос на влюбените! — се усмихва Асен.
— Стига съм била влюбена! Злокачествен философ! Няма в кого да се влюбиш! — се отбранява тя.
— И аз така мислех, докато те срещнах за пръв път!
— Признай, че ти се видях смешна!
— Смешното в този намръщен свят е истинско чудо!
Представят си първата среща и я допълват с неосъщественото. Под дъжда Асен хваща с ръка брадичката й, приближава лицето й и я целува с онова едва докосване до устните, както дъждовните капки.
— Защо не го направи веднага? — го упреква тя.
— Исках да продължа приближаването ни до безкрайност! — отвръща той и потъва в бял дим.
Последен заледен поглед, обърнат навътре към неосъществимото.
Сега в снежната центрофуга двамата се приближават все повече един към друг. Толкова се приближават, че се сливат и преминават един през друг. Разминават се. Потъват в бяла пустота…