Писмото на Асен отникъде, което той никога не ще изпрати
Дара, диря моя, аз те диря…
Край мене е бяла вечност. Студ. Непрогледност. И сняг във всички позиции: лежи, кръжи, пада.
Не мога да си представя, че някога съм вървял на тази планета по риза, разгърден. И ти си била близко до мене. И аз съм те дишал.
Единственото, което ме топли, е възможността, заложена от тебе в мене и от мене в тебе. Като мъничка снежна искра, от която ще се разпукне нова възможност.
Ние я изтървахме в леденото Нищо.
Но възможността съществува.
Шегите на снега
Присмехулникът попада в клопката
Снегът си отмъщава за всички лоши шеги.
Небето слиза със свистене надолу, преобръща се и се разбива на късчета в очите му.
Присмехулникът пада във всички посоки.
Лавината, гледана наопаки — връх е там, където би трябвало да бъде пропаст.
Той губи ориентация.
Вдига пикела да го забие в земята, а го забива в небето.
Снегът си прави шеги с него: смъква му обущата и чорапите, забучва го с главата надолу.
Младежът търси опора, вкопчва се с нокти в рукналия порой. Спуща се като с шейна върху темето си. Преобръща се. Заедно с него се преобръща и всичко наоколо.
Светкавично си спомня правилата за борба с лавини — той, който се подиграваше с всички правила.
Деян го учи някога:
— Плюй, за да откриеш накъде пада плюнката!
Присмехулникът тогава го апострофира:
— Отвес от времето на първобитния комунизъм!
Сега отчаяно търси къде е горе и долу, къде е земя и небе, къде е твърда почва и въздух. Търси земното притегляне като ориентир в рухващия свят.
Плюнката му пада точно на лицето.
Следователно земята е откъм темето му, а небето над ходилата му.
Както е преобърнат надолу с главата, започва неистово да рови снега с крака.
С глава се мъчи да пробие земята и да излезе на простор.
Накъде да излезе?
Проглеждане
Не може да си отлепи очите от снега.
Така някога в детството един по-голям хлапак му заби главата в морето: да привиква да гледа под вода. Очите го боляха от морето, бръкнало в тях. Лютяха, сълзяха, смъдяха. Струваше му се, че е изплакал цялото море с големи, солени сълзи и че се дави в собствената си сълза-море. Но липсата на въздух го застави да си отвори очите, въпреки страшния воден натиск. И за миг забрави разяждащата болка и страха. За пръв път видя скритите копринени дипли на пясъка по дъното, слънчевата мрежа, пълна с миди и водорасли, и най-удивителното: синьозеления цвят на пръскани лозови листа в дълбочините и безбройните нюанси на воднисто-лъчево-зелено към повърхността, където въздухът и водата се целуват.
Сега някой закачлив малчуган му е забил главата в лавината: да погледне под снега.
Сили се да отлепи гипсираните си клепачи.
Нажежен сняг бръква в очите му.
Бели очни ябълки от сняг.
Наднича в бялата пропаст, от чийто ръб е блъснат надолу.
Ето я лавината! Вижда я в един миг. Бял, твърд вятър. Твърд ураган, искрящ от безбройните нюанси на снега. Белотата е разложена на своите съставки от всички цветове на дъгата. Снегът е студен, стипчив, зърнест, сякаш с кристалчета сол.
Вижда белия ден на вечната нощ в снега.
И е ослепен от тази многоцветна светлина.
Забил глава, шари с ръце, търси очите си в снега.
Проглежда със слух.
Антената на радиостанцията стърчи над снега и тъкмо в тоя миг се чува сигналът. Или така му се струва? Време за сеанс.
Под прихлупеното бяло небе на снега ехти глухо:
— Тук база! Чуваш ли ме, Орловец? Обади се! Тук база! Преминавам на приемане! Две боси ходила се размахват като две слепи ръце към тежкото небе на снега.
Присмехулникът чува сигнала или иска да го чуе, но не може да отговори.
Мълчанието му вика в настъпилата неестествена тишина.
Бяло мълчание
Като дете някога със зяпнала уста ловеше сняг, но в мига, в който го докоснеше с език, снежинката изчезваше стопена, оставяйки му блудкав вкус на дъждовна капка. Същият блудкав вкус имаше в устата му всяка несполучлива шега.
Сега постига детската си мечта: лапна сняг, който си остава сняг, не се разтопява веднага, не се превръща в друго — нито във вода, нито в зърнеста каша. Остава си неизменен сняг.
И това го поразява повече от удара на лавината.
Никой не познава вкуса на снега.
Той сега го знае. Студен и твърд като желязо. Вкусът на смъртта.
Устните, езикът, небцето му се втвърдяват и се превръща в сняг.