Колцина могат да се похвалят, че са постигнали детската си мечта?
Иска на себе си да каже една шега — последната.
Вика безмълвно:
— Ел-Зет 23. Чуваш ли ме, база? Тук Сняг!
Навъсен смях.
Все пак се отличава от снега: присмива се над себе си.
Смехът
Стихията на смеха е най-голямото чудо.
Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек.
Къде е изворчето на смеха? Колкото и да го търсиш, не можеш да го уловиш.
Поводът може да е съвсем нищожен. А понякога и без повод отскача кресчендото на смеха. После се питаш за какво толкова си се смял. И не можеш да разгатнеш собствения си смях.
Смехът е заложен в самия ти генетичен код. Там, където е живецът на човешкото съществуване.
Смехът е твоята родова отлика.
Смехът е вътрешната свобода на човека.
Никаква потискаща сила не може да го запуши. Смехът избликва непресушим, неудържим, дръзновен.
Смехът е самоотбрана срещу враждебните сили.
Чрез смеха надмогваш всичко, което стои над тебе, което е неизмеримо по-силно от тебе. Единственото ти надмощие.
Може да си най-тъжният човек. Смехът не е характер, а неосъзната философия. Самоутвърждаване.
Може да си в най-тежка безизходица. Смехът напира извътре и повдига товара ти. Дори колкото по-трудно е битието ти, толкова по-буйно клокочи твоят смях, за да възстанови вътрешното ти равновесие.
Колкото си по-унизен, толкова по-експлозивно избухва смехът ти, сякаш от само себе си, за да защити достойнството ти.
А в човешката група смехът е още по-насъщен.
Никой и нищо не може да го спре. Той изригва тъкмо в най-неочаквания миг, за да облекчи дишането и да ободри стъпките.
По изблиците на смеха се мери здравето на колектива. Сковани усмивки, потиснат смях, забранени шеги — това са симптоми на болест.
Но смехът винаги намира пролуки, за да се разрази още по-напорист според натиска.
Смехът е вътрешен саморегулатор на групата срещу наложени отвън регулации.
Освобождение е смехът.
Закъсняло остроумие
Поетът се вживява в смъртта на Присмехулника. И изведнаж му хрумва един образ за лавината.
— Епилепсия на бяла мечка.
Единствен проблясък на остроумие, смешнико! И то не твое, а подсказано!
Поетът, умирайки с твоята смърт, съчинява последното ти бяло бълнуване:
Скороговорки без свяст
Бяла болко, дроби добре дробене.
Пукнат камен под пекнат кладен.
Буйна кобила в бяла колиба.
Бяла буля валя бурило.
Блъска, лъска, близка, бляска.
Ливна, лавна, лумна лавина.
Бръсна, блъсна, блясна, бясна.
Буря, боря се с бора,
бера бурен, събаря ме буря,
бос, бяс, без, бъз,
бяло, било, було, наболо,
бял бик, бял бук, бяг.
Вила-самовила лавина,
лови лудо-младо, превива,
поломи, преломи, свила сила.
Лавино, вино руйно.
Лъв, лов, любов,
лю-ля-ли-ле,
л-л-л…
Еднопосочна връзка
Чрез слуха последното видение на Присмехулника радист:
Базата. Радиопост на планинската спасителна служба.
Радистът предава:
— Ел-Зет 23. Орловец! Чуваш ли ме?
Вратата се отваря поривисто. Вътре нахлува заедно с вятъра Деян. Запъхтян от бързане, сам превърнат във вятър.
Радистът се обръща.
— Деяне! Тъкмо навреме! Орловец не отговаря!
Сега започва да се спуща бавната лавина върху Деян.
Онази, мигновената лавина в планината изглежда сладък сън на дете пред тази непресекваща, тежка, набираща все по-дълбоки пластове вина.
Лавина — вина.
Деян прилепя ухо към апарата с отчаяна надежда:
— Момчета! Ей, чувате ли?
Никой не отговаря. Деян стои, засипан извътре от лавина.
Прииждат все нови и нови мразовити тласъци:
Когато си обучавал младежите, когато си бил строг спрямо тях, когато си ги уличавал в небрежност, когато си ги похвалвал, когато си бил тяхна опора — това имало ли е някакво вътрешно покритие, или не е значело нищо? Дали всичко, каквото си вършил ти, техният учител и приятел, е било при някакви изгодни за тебе условия, или независимо от външни и вътрешни двигатели, честно и безкористно? Дали не си обичал само себе си в тях? Дали не си изпитвал себе си чрез тях? Дали може да се разчита на тебе, или трябва сам да се зачеркнеш?
Радистът още веднаж натиска прекъсвача:
— Ел-Зет 23. Орловец!
— Чувате ли, момчета? — вика Деян, сякаш може с крясък да проникне до ушите, затъкнати с памука на снега.
Глас като лъч прекосява снежната тъмнина.
Полузадушени, затрупаните го чуват и за миг се събуждат от последните си съновидения.