Присмехулникът размахва безпомощно нозе, удря с тях по ниския таван на снега.
Водачът се вслушва сред белия пушек.
Суеверният отваря очи, стреснат от упойката в бялата болница.
Димо с плувни движения се изтласква нагоре.
Радистът в базата казва:
— Връзката е еднопосочна!
Деян се съвзема, обнадежден:
— Значи, те ни чуват! — Започва да вика в апарата: — Момчета, дръжте се! Тук е Деян! Чувате ли ме?
Никакъв отговор от снега.
Художникът се размърдва с нечовешко усилие, сякаш се разкаменява някаква скулптурна фигура.
Дара отново започва да се боричка със снежната мраморна плоча.
Бранко с юмрук пробива белия зид на килията си.
Деян се обръща към затрупаните отдалече:
— Обадете се! Дайте някакъв знак! Тук Деян! Ако нещо се е случило, дръжте се! Момчета! Тръгваме към Зъба! Аз водя спасителната група!
Гласът му ечи над бялата пустиня.
Безответен сняг.
Струва ни се, че някъде се надига снежна вълна, разпенва се бял гребен. Признак на живот под снега.
Но това е вятърът, който навремени префучава и завърта снежна пушилка.
Вятърът — единственото движение сред мъртвилото.
Бавната лавина
Поетът се измъква от снежната си кожа и за миг се вмъква в живата кожа на Деян и на всички като него, оцелели с цената на едно отстъпление.
Невидима, неотклонима над тебе се спуща безшумно една пълзяща лавина, наречена Гузна съвест.
Разяждащи угризения. Зъбат, леднозърнест сняг.
От тази лавина не можеш избяга нито в сън, нито в смърт.
Тя само те дави и гази, тя само на тлеещ мраз безспир те прогаря извътре, но буден и жив те държи.
Пред тази безкрайна лавина разбираш великата милост на мигновения гръм от истинската, планинска лавина, за най-чистите отредена.
Двете същности на вятъра
Къде е вятърът?
Зиморничавият с всадена глава в плещите единствен не забелязва лавината. Нажежен сняг го бръска в очите, като вятър от пожарище.
Винаги, когато зъзне, той си пее — така преодолява тракането на зъбите. Сега по стар навик си пее наум, за да не заспи и да не го вкочани бялата смърт. И заглушава настъпването на лавината.
Брулещ сняг.
Чуди се къде да скрие лицето си. Да би могъл да обърне кожата си наопаки, цял да се превърти навътре като ръкав. Струва му се, че бузата му е ожулена от железен вятър.
Няма нищо по-противно от този мразовит вятър.
Вдън земя да се пъхне, за да се затули! Вдишва зимния вятър и го издишва стоплен от гърдите си, а целият ветров мраз остава натрупан в него. Нагълтал се е с пластове фучащ студ.
Целият му гръден кош е пронизан от вятъра, който е проникнал вътре, свири в дихателната тръба като в комин, кръстосва гърдите му, продухва и най-затулените ъгли на душата му.
Само едно помни: трябва да върви, да не спира.
Изведнаж изгубва вятъра. Какво става?
Разбира, че е вътре в снега, заключен отвсякъде. Застоял снежен въздух.
Вместо облекчение — липсва му вятърът!
Като втулка на чучур снегът затъква дихателната струйка. Запушен е изворът на живота.
Къде е вятърът?
Памет, зашита в кожата
Зиморничавият започва да рови из спомените си, търсейки вятъра. Той е възприемал шумовете, багрите и ритмиката на света чрез уязвимата си, винаги настръхнала кожа. И сега си спомня с осезание. Светкавични картини затрептяват на тази негова свръхчувствителна мембрана.
Групата алпинисти се къпем в рилско езеро през лятото. Зиморничавият вижда изумрудния му цвят с едно наежване на кожата. Телата ни се стрелкат с делфинска гъвкавост в прозрачните води.
И тънката Дара като змиорка се вие, цяла в седефени люспи от вълни. Движението разкрива дискретната й красота, сякаш смъква перде пред очите ни.
Треперкото на брега се сили да преодолее настръхването си и да скочи в езерото. И не може. Едно подвикване го блъсва във водата. Това е Присмехулникът, разбира се. Гласът му, мокър и свеж, е избликнал из дълбочините, където се гмурка. Сякаш самите вълни, рибки и камъчета по дъното се подиграват на Зиморничавия с този присмехулен, порязващ глас, отразен от водната повърхност.
— Като те е страх от студа, защо се напъхваш в него?
— Тъкмо за това! — отвръща Зиморничавият и се хвърля в ледената вода като срещу стар, личен враг, преследващ го цял живот.
Искри от пръски се разлитат. За миг цялата му кожа от върха на темето до петите сякаш е одрана. Той остава по червена, обжегната от студен огън втора кожа, още по-чувствителна от първата. Тази жива рана усеща всяка тръпка на езерото, всеки звънък резонанс на водата, всяка ивица от променливите бои и нюанси, която си носи своя едва доловима разлика в температурата. Струва му се, че с кожа разбира сигналния език на рибите.